— Ето го пътя им. — Той помилва с длан отъпканите очертания на земята. — Доста скоро оттук е минало стадо. Както личи, голямо.
— Божичко! — ахна Шнайдър. — Божичко!
Милър се изправи.
— От тук нататък изкачването е трудно. Я завържете конете отзад за каруцата, Чарли има нужда от помощта ни.
Пътеката на бизоните се издигаше по склона под неравномерен ъгъл. Каруцата тръгна нагоре по изровеното стръмнище: изкачваше се бавно, по едно време хлътна рязко в плитко дере и пак тръгна да се катери. След като завърза коня отзад за каруцата, Андрюс закрачи широко и мощно до нея. Свежият планински въздух изпълваше белите му дробове и му вдъхваше сила, каквато той не помнеше да е чувствал преди. Обърна се към двамата мъже, които бяха поизостанали.
— Хайде, идвайте — провикна се излишно въодушевено и силно, после се позасмя развълнувано. — Ще ви оставим да ни догонвате.
Милър поклати глава, Шнайдър пък му се усмихна. И двамата не казаха нищо. Вървяха предпазливо по неравната пътека, движеха се бавно, примирено и внимателно, като старци, тръгнали неизвестно накъде и с голямо нежелание.
Андрюс сви рамене и им обърна гръб. Гледаше нетърпеливо просеката, сякаш всеки нов завой щеше да му донесе още и още изненади. Избърза пред каруцата и закрачи припряно и бързо: прескачаше малките долчинки и катереше баирите с дълги устремени крачки. Изкачи един хълм и спря, за миг каруцата изчезна от погледа му — той застана на един голям камък, щръкнал между два бора, и загледа надолу, към пътеката, откъдето планината се спускаше рязко към реката, която бяха прекосили преди броени минути и която се виждаше на километри и в двете посоки, и към равнината, разпростряла се досами полите на планината. Всичко тънеше в спокойствие, ненарушавано от нищо, и някак между другото Андрюс се сети изумен за страха, който за малко да го връхлети по време на прехода. Сега, след като бяха прекосили равнината, тя приличаше на приятел, когото познаваш отдавна и който ти вдъхва усещането за сигурност, усещането за утеха и мисълта, че можеш да се върнеш отново при него и пак да се радваш на тази сигурност и утеха. Андрюс се обърна. Над него, отпред местността беше забулена и непозната, той нямаше как да я види и да разбере къде отиват. Но гледката към другото място, към равнината отзад, сякаш предопределяше и онова, което му предстоеше да види, и го обзе умиротворение.
Чу, че го викат по име. Слабият звук достигна до него от просеката в ниското, където каруцата пъплеше нагоре. Андрюс скочи от скалата и притича при каруцата, която беше спряла пред едно нанагорнище. Милър и Шнайдър стояха при задните колела, Чарли Хоуг седеше на капрата и държеше ръчката, да не би каруцата да тръгне назад.
— Ела да помогнеш — рече Милър. — Малко е стръмно за воловете.
— Дадено отвърна Андрюс.
Забеляза, че се е запъхтял и че ушите му пищят леко. Подпря с рамо едно от задните колела, което беше останало по-ниско от другото, Шнайдър направи същото с колелото от другата страна на просеката. Обърнат с лице към него, Милър задърпа една от големите спици, докато той тикаше. Камшикът на Чарли Хоуг изсвистя отзад, после изплющя и отпред, над главите на воловете, и се чу провлаченият му силен глас:
— Дий!
Воловете пристъпиха напред и напрегнаха всички сили, Чарли Хоуг отпусна ръчката за застопоряване на колелата и за миг мъжете долу усетиха как каруцата се плъзга застрашително, с цялата си тежест назад, ала воловете се оказаха по-яки, мъжете продължиха да бутат колелата и тя се задвижи бавно напред и нагоре.
Кръвта в главата на Андрюс бумтеше. Той видя като през мъгла как мускулите по китките на Милър са се усукали като дебели въжета, видя и как жилите са изскочили по челото му. След като колелото се завъртя, Андрюс намери друга спица и подложи рамо и под нея, едвам си поемаше въздух, който го прорязваше болезнено в гърлото и белите дробове. Пред замъглените му очи заиграха ярки точки, които се носеха на вихрушка, той стисна клепачи. Най-неочаквано усети, че колелото се е изплъзнало изпод ръцете му, после в гърба му се забиха острите камъни по просеката.
Той чу гласове, които сякаш идваха от много далеч. Шнайдър каза:
— Вижда ми се малко посинял, нали?
Андрюс отвори очи, ярките точки пак подскачаха пред него, а тъмнозелените борови иглички бяха само на хвърлей, сетне — някъде надалеч и над тях — се разкри мъничко от синьото небе. Младежът чу собственото си запъхтяно дишане, ръцете му лежаха безпомощно отстрани, а гърдите му се надигаха и изтласкваха тила му към камъка, иначе Андрюс не се и помръдваше.
— Ще му мине — отговори бавно, премерено и спокойно Милър.