Андрюс обърна глава. Шнайдър и Милър бяха приклекнали вляво от него, каруцата бе избързала напред и вече беше в горния край на стръмнището, което я беше спряло за миг.
— Какво се е случило? — попита тихо и немощно Андрюс.
— Припадна — обясни Милър. Шнайдър се засмя. — Тук, в планината, трябва да го даваш по-полека — допълни Милър. — Въздухът е по-рядък, тялото не е свикнало.
Все така ухилен, Шнайдър поклати глава.
— Така де, хвърли се като невидял. Реши, че ще надделееш над планината, ама тя ти го върна тъпкано.
Андрюс се подсмихна и се надигна на лакът, дишането му се беше поуспокоило, но от движението той отново се запъхтя.
— Защо не ме спряхте?
Милър сви рамене.
— Това е нещо, което трябва да усетиш на гърба си. И да ти кажем, полза никаква.
Младежът се изправи, за миг му се позави свят и той залитна, затова се хвана за рамото на Милър, поокопити се и си стъпи здраво на краката.
— Добре съм. Да тръгваме.
Изкачиха се по хълма при каруцата. Уж беше наблизо, а Андрюс пак се задъха и ръцете му се разтрепераха. Милър каза:
— Бих ти казал да се качиш за малко на коня, докато си върнеш силите, но не е добре за теб. Задъхаш ли се, за предпочитане е да продължиш пешком. Яхнеш ли сега коня, после пак ще се повтори.
— Добре съм — увери го още веднъж Андрюс.
Тръгнаха отново. Този път той вървеше зад Милър и Шнайдър и се стараеше да крачи като тях — предпазливо, с леко поклащане. Не след дълго установи, че разковничето е да държиш крайниците си отпуснати, а тялото — понаведено напред, а също да използваш краката си само колкото да не се свлечеш на земята. Още дишаше запъхтяно, след като изкачи един полегат баир, светлинките пак заподскачаха пред очите му, въпреки това обаче Андрюс установи, че с този особен, леко поклащащ се ритъм не се уморява толкова. На четиресет и пет минути Милър обявяваше почивка. На Андрюс му направи впечатление, че и Милър, и Шнайдър не сядат. Продължаваха да стоят прави, с гърди, които се вдигаха равномерно и в мига, в който се отпуснеха, се вдигаха отново. След като видя колко е мъчително да се изправиш, ако си седнал или легнал, Андрюс също започна да стои прав заедно с тях — така беше много по-лесно и неуморително да продължи изкачването.
Цял следобед мъжете вървяха до каруцата, а когато просеката се стесни, тръгнаха след нея и подлагаха рамо на колелата, ако се появеше стръмнище и копитата на воловете започнеха да се хлъзгат и пързалят по твърдата пътека.
Към четири часа вече бяха изкачили до средата планинския склон. Краката на Андрюс бяха изтръпнали, рамото му пламтеше от това, че толкова често бе тикал колелото на каруцата. Дори когато почиваше, разреденият планински въздух, прохладен, сух и остър, му дращеше по гърлото и го пронизваше до болка в гърдите. Той копнееше да си отдъхне, да седне на земята или да легне на меките борови иглички точно до просеката, ала знаеше, че ще го заболи, докато се изправя, затова стоеше прав заедно с другите и гледаше нагоре към мястото, където пътеката изчезваше сред непроходимите борове.
Надвечер на просеката изникна завой, толкова остър, че се наложи Чарли Хоуг да връща няколко пъти назад каруцата, докато я завърти надясно и накрая го вземе — десните колела дори закачиха боровете, а левите минаха опасно близо до ръба на урва, спускаща се отвесно на десетина-петнайсет метра. След завоя групата спря. Милър посочи напред: просеката се изкачваше стръмно до място между два високи върха, тъмни и назъбени на фона на яркото следобедно небе.
— Ето го — рече той. — Точно зад ония върхове там.
Чарли Хоуг изплющя с камшика над ушите на воловете и им извика. Сепнати, те се устремиха напред и нагоре, копитата им се забиваха в пръстта и се хлъзгаха, мъжете пак подлагаха рамо, за да изтикат колелата.
— Не ги мъчи излишно — кресна Милър на Чарли Хоуг. — Има да теглят дълго каруцата, чак до върха.
Педя по педя я изтикаха и издърпаха по последното стръмнище. По лицата им се стичаше пот, която веднага изсъхваше от прохладния планински въздух. Андрюс чу хриптене и си даде сметка, че го издава той, и то толкова силно, че почти заглушава дишането на другите, скърцането на каруцата, която се мъчеше да преодолее неестествения склон, тежкото дишане на воловете, които едвам кретаха и се плъзгаха по просеката. Отвори уста, за да си поеме въздух, сякаш се давеше, идеше му да заблъска с ръце, които висяха свободно, докато той буташе с рамо, сякаш така щяха да го издигнат на място с повече въздух. Краката му изтръпваха все повече, сетне вцепенението най-неочаквано изчезна и Андрюс изпита чувството, че в плътта му се впиват стотици иглички, които се нагорещяват, нажежават се до бяло и тръгват от костта към плътта. Струваше му се, че от тежестта, която бутаха нагоре, ставите му се превръщат на пихтия. Кръвта в главата му бумтеше, блъскаше в ушите му, докато не заглуши и звука на собственото му дишане и пред очите му се спусна червена пелена. Андрюс не виждаше пред себе си, тикаше слепешката, волята му бе изместила силата, беше се превърнала в негово тяло, докато болката не заличи и двете. Андрюс залитна напред и встрани от каруцата, острите камъни по просеката се врязаха в ръцете му, но той не помръдна. Известно време стоя на четири крака и гледа с любопитство, сякаш отстрани, как кръвта от разранените му длани се просмуква в пръстта и тя потъмнява.