Докато стигнат средата на долината, стадото, което пасеше лениво, бе свърнало зад завоя. Милър отведе двамата мъже в подножието на планината.
— От тук нататък трябва да внимаваме. Не се знае накъде в тези планини ще задуха вятърът. Завържете конете, ще продължим пеш.
Мъжете тръгнаха в индианска нишка с Милър най-отпред и се добраха до полегатия скалист склон на планината. Най-неочаквано Милър спря и вдигна ръка. Без да се обръща, каза на мъжете отзад съвсем естествено, сякаш си говореха:
— Точно отпред са, на около триста метра. Сега вече не бързайте.
Приклекна и откъсна няколко стръкчета трева, после ги вдигна високо и ги остави да паднат на земята. Вятърът ги върна при него. Той кимна.
— Вятърът е добър.
Изправи се и продължи по-бавно.
Андрюс носеше на рамо торбата с амунициите му и докато я наместваше, видя как стадото отпред се размърдва.
Милър заговори отново, и този път без да се обръща:
— Просто вървете право напред. Докато сме в редица, няма да ги подплашим.
Сега вече Андрюс виждаше стадото ясно. Тъмнокафявото петно на бизоните се открояваше върху жълтеникавозеленото на тревата, но се сливаше с по-наситения цвят на боровата гора по стръмната планина отзад. Много от бизоните се излежаваха ведро по меката трева в долината и наподобяваха гърбици, тъмни камъни, безлики и безформени. Някои обаче бяха застанали като страж в края на стадото, други пък пасяха кротко, имаше и такива, които стояха, без да се помръдват, с огромни космати глави, пъхнати между предните крака с дълга тъмна козина, толкова сплъстена, че приличаха на размазано петно. Имаше и един стар бизон с огромни белези по хълбоците и отстрани по корема, тримата мъже ги виждаха дори от разстояние бизонът стоеше малко встрани от другите животни, беше извърнат към приближаващите хора, беше свел глава и насочените към тях рога, извити и абаносови, проблясваха на слънцето и лъщяха на фона на тъмното валмо на козината, увиснала по главата му. Бизонът не се помръдваше.
Милър спря отново.
— Излишно е да ходим всички. Ти, Фред, чакай тук, Уил ще тръгне след мен, ще се опитаме да ги заобиколим. Бизоните винаги се обръщат по посока на вятъра, от този ъгъл няма да ни е удобно да се прицелваме.
Шнайдър падна на колене и след като се излегна по корем с ръце под брадичката, се загледа в стадото. Милър и Андрюс свърнаха наляво. Бяха изминали петнайсетина крачки, когато Милър вдигна ръка с дланта навън и Андрюс спря.
— Започват да се размърдват — обясни Милър. — Тихо.
Много от бизоните от външната страна на стадото се бяха подпрели сковано на предни крака и като залитнаха за миг, се изправиха и пристъпиха напред. Двамата мъже продължиха да стоят на едно място.
— Стряскат се от движението — рече Милър. — Можеш цял ден да стоиш точно пред тях и няма да се подплашат, стига да не се размърдаш.
Двамата продължиха бавно напред. Когато стадото отново показа призраци, че е разтревожено, Милър падна на четири крака и Андрюс последва примера му, като влачеше непохватно до себе си торбата с амунициите.
Спряха, когато бяха някъде на сто и петдесет метра от стадото — откъм широката му страна. Милър заби в земята чатала, който носеше със себе си, и подпря на него дулото на пушката. Андрюс припълзя до него.
Той му се усмихна.
— Гледай как го правя, момче. Целиш се малко зад плешката, на две трети от върха на гърбицата — това, ако стреляш отзад, както сме сега. Така улучваш сърцето. Хубаво е да се мериш отпред, така не умират прекалено бързо, но и след като ги улучиш, не бягат надалеч. Но ако има вятър, си е опасно да се опитваш да застанеш отпред. Наблюдавай едрия бизон, онзи с белезите по цялото тяло. Кожата му не струва нищо, но както личи, именно той е водачът. Винаги се стремиш да разбереш кой е водач на стадото и да гръмнеш първо него. Без водач не рискуват да бягат надалеч.
Андрюс наблюдаваше внимателно как Милър се цели в стария бизон. Той гледаше и с двете очи през цевите на пушката. Беше притиснал приклада до бузата си. Мускулите на дясната му ръка се бяха изопнали, от пушката се чу силно „пук“, прикладът изрита рамото на Милър и от дулото се изви облаче дим.
От звука на оръжието старият бизон подскочи, сякаш стреснат от внезапен удар по задницата, после тръгна да се отдалечава бавно, с клатушкане от двамата мъже, залегнали по корем.
— По дяволите — изруга Милър.
— Не го улучи — обади се и Андрюс, в гласа му имаше изумление.
Милър прихна.
— Как да не съм, улучих го. Това им е лошото на бизоните, уцелени в сърцето. Понякога се отдалечават на стотина метра.