— Баща ми често говори за вас — каза Андрюс.
— За мен? — Макдоналд отново отвори уста, кръглите му очи сякаш се завъртяха в очните ябълки. — Защо? Виждал съм го най-много пет-шест пъти. — Мъжът погледна някъде зад Андрюс и допълни безизразно: — Не бях никой, че да говори за мен. Бях най-обикновен служител в една манифактура. Дори не помня как се казваше.
— Според мен баща ми е възхитен от вас, господин Макдоналд — възрази младежът.
— От мен? — прихна мъжът, сетне изгледа подозрително Андрюс. — Виж какво, момче. Ходех в църквата на баща ти, защото смятах, че там може да се запозная с някого и да си намеря по-добра работа, по същата причина посещавах и малките му сбирки. Почти през цялото време не разбирах какво говорят. — После допълни горчиво: — Само кимах. Не че имаше някаква полза.
— Според мен ви се възхищава, понеже единствен от познатите му сте дошли тук… дошли сте в Запада и сте започнали нов живот.
Макдоналд поклати глава.
— Бостън — каза почти през шепот. — Боже мой! — Пак погледна някъде зад Андрюс. След това вдигна рамене и си пое въздух. — Как старият господин Андрюс е разбрал къде съм?
— През Бостън мина един човек от „Бейтс анд Дърфий“. Та той спомена, че работите във филиала на фирмата в Канзас Сити. В Канзас Сити пък ми обясниха, че сте напуснали и сте дошли тук.
Макдоналд се усмихна със стиснати устни.
— Сега вече си имам своя фирма. Напуснах „Бейтс анд Дърфий“ преди пет-шест години. — Той се смръщи и се пресегна с една ръка към тефтера, който беше затворил след появата на Андрюс в бараката. — Сега правя всичко сам… И така. — Макдоналд отново изправи гръб. — В писмото пише да съм ти помогнел с каквото мога. Всъщност какво те накара да дойдеш тук?
Андрюс стана от стола, после тръгна да се разхожда безцелно из помещението и да оглежда купчините книжа.
Макдоналд се ухили и сниши глас:
— Да не си загазил? Да не си загазил там, у дома?
— Не. Няма такова нещо — побърза да отрече Андрюс.
— При много момчета е така — вметна мъжът. — Затова и идват тук. Дори синове на проповедници.
— Баща ми е проповедник в Унитарианската църква, това не е платената му работа.
— Все същото — махна припряно с ръка мъжът. — Е, работа ли търсиш? Можеш да започнеш при мен. Бог ми е свидетел, не успявам сам. Погледни всички тези купчини — посочи той книжата, пръстът му трепереше. — Изостанал съм с два месеца, не мога да се справя. Тук не намирам човек, когото да го свърта да седи толкова дълго на едно място…
— Господин Макдоналд — прекъсна го Андрюс. — Не разбирам нищо от онова, което правите.
— Моля? Какво не разбираш? Става въпрос за кожи, момче. За бизонски кожи. Купувам и продавам. Изпращам хайки, те ми носят кожи. Продавам ги в Сейнт Луис. Сам ги щавя и обработвам тук. Миналата година през мен са минали сто хиляди кожи. А тази година два-три пъти повече. Златна възможност, момче. Как мислиш, ще се справиш ли, ако ти поверя някои от книжата?
— Господин Макдоналд…
— Това писане направо ще ме съсипе.
Той прокара пръст по редките черни кичури коса, паднали на ушите му.
— Признателен съм ви, господине — подхвана Андрюс. — Но не съм сигурен, че…
— Да му се не види, това е само началото. Погледни. — Той сграбчи с тънка като крак на граблива птица ръка Андрюс над лакътя и го затика към вратата. — Погледни натам. — Излязоха на прежурящото слънце и Андрюс се свъси и присви очи срещу ярката светлина. Без да го пуска, Макдоналд посочи града. — Преди една година, когато дойдох, тук имаше три палатки и една землянка: кръчма, публичен дом, манифактура и ковачница. Погледни сега. — Той доближи лице до Андрюс, който усети възкиселия му от тютюна дъх, и прошепна дрезгаво: — Нека си остане между нас, но до две-три години този град ще бъде голяма работа. Вече съм купил пет-шест парцела и следващия път, когато отида в Канзас Сити, ще взема още толкова. Всичко е съвсем достъпно! — Мъжът разтърси ръката на Андрюс, сякаш е бастун, и сниши глас, който беше станал пронизителен: — Погледни, момче. Железницата! Не го разгласявай, но щом прокарат железницата дотук, това вече ще бъде истински град. Дръж се за мен, няма да сбъркаш. Тук всеки може да си огради парцел, трябва само да впишеш в щатския кадастър името си. После седиш и чакаш. Нищо повече.