Другите бизони се размърдаха от движението на своя водач. В началото бавно някои се надигнаха на дебелите си предни крака, после стадото се превърна изневиделица в маса от движеща се козина — всички се юрнаха в посоката, накъдето бе отишъл водачът. Животните се придвижваха плътно едно до друго и гърбиците им подскачаха ритмично, почти като вълни, а двамата залегнали мъже чуха тропота на копитата им. Милър извика на Андрюс нещо, което той не разбра от шума.
Бизоните подминаха ранения си водач и продължиха да тичат още към триста метра, сетне започнаха да губят малко по малко скорост и накрая спряха и взеха да кръжат тревожно на едно място. Старият бизон стоеше сам зад тях с глава по-ниско от гърбицата, опашката му потрепери един-два пъти и после той тръсна глава. Завъртя се няколко пъти, както някои животни правят преди сън, и накрая застана срещу двамата мъже, които се намираха на повече от двеста метра. Направи три крачки към тях и отново спря. След това се свлече сковано на хълбок и опъна крака. Те помръднаха, сетне бизонът застина.
Милър се изправи и изтръска тревата отпред по дрехите си.
— Е, хванахме водача. Следващия път няма да избягат толкова надалеч. — Той вдигна пушката, шомпола и парцалчето за чистене на оръжието с дълга телена дръжка. — Искаш ли да отидеш да го видиш?
— Няма ли да уплашим другите?
Милър поклати глава.
— Вече се уплашиха. Сега вече няма да се страхуват толкова.
Отидоха през тревата при бизона. Милър го огледа небрежно и разроши с върха на ботуша козината му.
— Не си струва да го дерем — каза. — Но трябва първо да очистиш водача, ако искаш да хванеш някой от останалите.
Андрюс загледа със смесени чувства поваления бизон. Както лежеше неподвижно на земята, той вече не притежаваше дивото достойнство и мощ отпреди няколко минути. И въпреки че туловището му се издигаше на огромна тъмна грамада, то сякаш се беше смалило. Черната глава със сплъстена козина бе отметната на една страна и се бе закрепила на рога, който бе ударил неравната земя, другият беше с откършен връх. Малките очи, които бяха притворени, но още блестяха ярко на слънцето, гледаха смирено напред. Копитата бяха изненадващо малки, почти нежни като на теле, тънките прасци изглеждаха така, сякаш като по чудо са крепели тежестта на огромното животно. Широкият издут корем бе покрит с белези, някои толкова стари, че вече бяха обрасли с козина, други обаче бяха нови, гладки, тъмносини и лъскави върху плътта. По ноздрата се стече капка кръв, която се сгъсти на слънцето и капна на тревата.
— Бездруго вече си беше пътник — отбеляза Милър. — До година щеше да бъде съвсем омаломощен и вълците щяха да го разкъсат. — Той се изплю на тревата до звяра. — Бизоните никога не си отиват от старост. Или ги убива човек, или ги отвлича вълк.
Андрюс вдигна поглед от туловището на бизона и видя стадото отзад. Беше се поуспокоило, някои от животните още кръжаха, но повечето пасяха или си почиваха на тревата.
— Ще им дадем няколко минути — уточни Милър. — Още са поуплашени.
Заобиколиха бизона, който Милър беше убил, и се насочиха към стадото. Вървяха бавно, но не така предпазливо, както първия път. Щом бяха на двеста и петдесет метра, Милър спря и откъсна малко трева, която вдигна и пусна. Стръкчетата западаха бавно надолу и се пръснаха кое насам, кое натам. Милър кимна доволно.
— Вятърът е утихнал — рече. — Можем да минем от другата страна и да ги подкараме към бивака, за да не мъкнем толкова надалече кожите.
Направиха широк кръг, приближиха се и спряха на стотина метра от стадото, което се бе струпало на едно място. Андрюс се просна по корем до Милър, който намести на раздвоената пръчка пушката марка „Шарпс“.
— Този път би трябвало да поваля два-три, преди да се разбягат — каза той.
Няколко минути оглежда доста внимателно разположението на стадото. Още от бизоните полегнаха на тревата. Милър отправи поглед към бизоните, които кръжаха по краищата му. Насочи пушката към едно едро животно, по-дейно от другите, и натисна леко спусъка. От пукота на изстрела някои от бизоните се изправиха на крака, всички извърнаха глави в посоката, откъдето той бе проехтял, и се взряха в облачето дим, което се издигна от дулото и се разсея в застиналия въздух. Бизонът се устреми рязко напред и след като притича на няколко крачки, спря и се извърна към двамата мъже, залегнали на земята. И от двете му ноздри бавно капеше кръв, която после се застича по-бързо и се превърна в две алени вадички. Бизонът, тръгнал при звука на изстрела да се отдалечава, видя, че новият водач е разколебан, и спря да го изчака.