За миг Шнайдър остана в предишното положение — приклекнал ниско над земята. Сетне поклати глава, падна на колене и започна да се отдалечава по права линия с пълзене от двамата мъже, като си мърмореше. Дланта на Милър се напрегна, пръстът му се сви и в оглушителната тишина екна изстрел.
Той продължи да стреля до средата на следобеда.
Стадото бе намаляло с две трети, че и повече. Земята беше осеяна на дълга неравна дъга, разпростряла се на близо километър и половина зад стадото с тъмните купчинки на мъртвите бизони. От пълзенето след Милър Андрюс си бе ожулил коленете, докато двамата бяха преследвали метър по метър стадото, отдалечавало се с кръжене на юг. От барутния пушек очите му смъдяха, белите дробове го боляха, главата му бумтеше от звука на изстрелите, по дланта, с която бе държал нагорещеното дуло, вече се бяха появили мехури. От един час Андрюс стискаше зъби, за да не покаже болката, която тялото му усещаше.
Но тази болка се засили и съзнанието му сякаш се откъсна от нея, извиси се и Андрюс видя по-ясно от преди себе си и Милър. През последния час на лова възприемаше Милър като механизъм, като устройство, задействано от движещото се стадо, възприемаше изтреблението на бизоните, което той бе подхванал, не като кръвожадност, не като ламтеж за кожите и за онова, което те ще донесат, накрая дори не като слепия ламтеж на яростта, загнезден дълбоко в него, възприемаше изтреблението като студен безразсъден отклик на живота, в който Милър се бе потопил. Докато пълзеше вцепенено след Милър по равната като тепсия долина, докато събираше празните му гилзи, докато мъкнеше бурето с вода, докато поемаше пушката, чистеше я и я връщаше при нужда на Милър, той сякаш се наблюдаваше отстрани и не знаеше кой е и накъде е тръгнал.
Пушката на Милър гръмна, едно младо бизонче, още теле, се препъна, пак стана на крака и след като се отдели от кръжащото стадо, хукна напосоки.
— По дяволите! — изруга безстрастно Милър. — Прострелях го в крака. Сега ще го довърша.
Докато говореше, зареждаше отново пушката, после стреля още веднъж по ранения бизон, но вече беше късно. При втория изстрел той се завъртя и се втурна към стадото. Кръгът се разкъса, стадото спря и за миг не помръдна. После един от младите бизони се откъсна и се юрна, а стадото го последва, втурна се на цяла гмеж и започна да излиза от собствения си широк кръг като вода от чучур, докато накрая Милър и Андрюс не виждаха друго освен тънък тъмен поток от подскачащи гърбици, които се отдалечаваха надолу по лъкатушната долина.
Двамата мъже се изправиха. Андрюс се протегна, за да се поразкърши, и когато изопна гръб, още малко и да извика от болка.
— Помислих си го — рече Милър така, сякаш говореше не на Андрюс, а на смаляващото се в далечината стадо. — Помислих си какво ще стане, ако не улуча, където трябва. И не улучих, където трябва. Счупих му крака. Ако не си го бях помислил, щях да застрелям цялото стадо. — Той се извърна към Андрюс, очите му бяха разширени и изцъклени, зениците не бяха фокусирани и сякаш плаваха в бялото на очите. Лицето му бе черно от барута, полепнал и по брадата му. — Цялото — повтори той и след като се взря в Андрюс, се подсмихна с крайчетата на устните.
— Добър ли е уловът? — попита младежът.
— Никога не съм имал по-добър — отвърна Милър. — Дай да ги преброим.
Двамата тръгнаха отново през долината, като следваха разпрострялата се широка пътека от повалени бизони. Андрюс ги брои, без да сбърка, някъде до трийсет, но не можеше да се съсредоточи, толкова много бяха мъртвите животни, и числата, които си повтаряше наум, се разпиляваха в съзнанието му и се понасяха на вихрушка, затова той се отказа от усилието. Крачеше като замаян до Милър, докато вървяха сред бизоните, някои паднали толкова близо един до друг, че телата им се допираха. Един се бе свлякъл така, че огромната му глава бе положена върху хълбока на друг — тази глава сякаш ги наблюдаваше как се приближават, тъмните изцъклени лъскави очи ги гледаха без любопитство, вторачени в нещо отзад. Нажеженото безоблачно слънце прежуряше, докато двамата мъже крачеха по гъстата пружинираща трева, от горещината откъм мъртвите животни се носеше тежката миризма на мускус и пустош, от едва доловимото свистене, което се чуваше от стъпките им във високата трева, тишината наоколо сякаш се засилваше, тъпата пулсираща болка в главата на Андрюс го поотпусна и след острата смрад на барут силната миризма на бизони бе едва ли не добре дошла. Той намести по-удобно върху рамото си празното буре и закрачи с изправен гръб до Милър.
Шнайдър ги чакаше на мястото, където свършваше дългата дъга повалени бизони. Седеше върху издутия хълбок на едно от животните, краката му почти не достигаха земята. Конете пасяха кротко отзад с юзди, които бяха завързани хлабаво една за друга и се влачеха.