Защо беше избягал? Откъде се бе взело в него това мъртвило, накарало го да проумее, че трябва да бяга? Помнеше как го е присвило под лъжичката, помнеше погнусата, дошла след онова замайване, след като е видял как Франсин стои гола и се поклаща бавно, сякаш увиснала отпред на собственото му желание.
В мига, преди да го споходи сънят, Андрюс, кой знае защо, свърза начина, по който онази нощ в Бъчърс Кросинг е обърнал гръб на Франсин, с днешния ден, когато тук, в Скалистите планини в Колорадо, е обърнал гръб на изкормения бизон. Хрумна му, че е загърбил бизона не защото по женски се е погнусил от смрадта, кръвта и изсипаните вътрешности, хрумна му, че му се е пригадило и той се е обърнал заради стъписването при вида на бизона — допреди няколко мига горд, благороден, изпълнен с достойнството на живота, а сега одран и безпомощен, парче неподвижно месо, лишено от своята същност, от представата за тази същност, — който се е полюшвал гротескно и присмехулно пред него. Това вече не беше бизон, най-малкото не бе бизонът, който Андрюс си бе представял. Неговата същност бе погубена и в тази гибел Андрюс бе видял нещо вътре в себе си, което също е било унищожено и което той не може да прежали. Затова се беше обърнал.
Ръката му още веднъж се показа в мрака изпод завивките и се плъзна по лицето му: затърси студеното чело, изпръхнало и изпъкнало, мина по носа и напуканите устни и потърка гъстата брада в опит да открие чертите му. Когато дойде сънят, дланта му още беше върху лицето.
6
Дните ставаха все по-къси, от студа нощем зелената трева в планинската долина започна да пожълтява. След първия ден, който мъжете прекараха тук, валеше почти всеки следобед, затова те си създадоха навика към три часа да оставят работата и да лежат в лагера, под насмоления брезент, опънат откъм единия край между високите ритли на каруцата и прихванат откъм другия за земята. През тези мигове на отдих почти не разговаряха, слушаха тихото неравномерно трополене на дъжда, накъсвано от елите, които бяха разпрострели покрова си над тях, и гледаха изпод високия търбух на каруцата как ситните капки падат по брезента. Понякога беше сиво и мрачно, обраслата с борове планина отсреща бе обвита от гъста мъгла, друг път всичко се виждаше ясно, посребрено от капките, които, уловени от слънцето, се стрелкаха като мънички игли от небето към меката пръст. След дъжда, който рядко валеше повече от час, мъжете отново излизаха да гонят и избиват бизоните и се трудеха до късна вечер.
Изтласкваха стадото все по-навътре и навътре в долината: Андрюс, Милър и Шнайдър ставаха още преди да се е зазорило и в средата на първата седмица се налагаше да яздят повече от час, докато стигнат при основното стадо.
Ще ги гоним, докато не отидат в края на долината — обясни Милър, когато веднъж Шнайдър се оплака, че яздят дълго. А после ще ги погнем обратно, насам. Ако ги караме непрекъснато да се движат ту напред, ту назад, ще се пръснат на малки стада и ще ни е трудно да стигнем до тях.
На два-три дни Чарли Хоуг запрягаше воловете в каруцата и поемаше по пътеката на изтреблението, белязана от нагънатата черта проснати на земята издути кожи. С него тръгваха и Андрюс и Шнайдър, а понякога и Милър и докато каруцата се придвижваше бавно напред, тримата мятаха в нея втвърдените кожи. Щом ги съберяха всичките, каруцата ги връщаше в базовия лагер, където ги разтоварваха на земята. След това ги трупаха една върху друга — докъдето можеха да се пресегнат. Щом купчината достигнеше на височина два-два и половина метра, в процепите при кожата по краката промушваха върви, отрязани от кожите на наскоро убити бизони, и ги завързваха на пристегнати бали. Във всяка купчина имаше от седемдесет и пет до деветдесет кожи и всяка беше толкова тежка, че се искаха обединените усилия и на четиримата мъже, за да я пренесат на сухо под дърветата.
Уил Андрюс малко по малко трупаше опит в дрането. Ръцете му загрубяха и станаха сигурни, ножовете му изгубиха блясъка си и режеха по-уверено, така че не след дълго младежът дереше по един бизон за времето, през което Шнайдър се справяше с два. Вонята, усещането за топло месо върху дланите и видът на съсирена кръв влияеха все по-малко на сетивата му. Скоро Андрюс вече дереше бизоните едва ли не машинално, почти не забелязваше какво прави, докато смъкваше кожата от безжизненото животно и я прикрепваше за земята. Вече можеше да язди сред купчините одрани бизони, почернели от гмежта насекоми, хранещи се по тях, и почти да не обръща внимание на вонята, надигнала се в жегата от разлагащата се плът.