Мина една седмица, после още една, купчините кожи край лагера растяха на брой. И Шнайдър, и Чарли Хоуг ставаха все по-неспокойни, макар че вторият не го изразяваше на глас. Ала Андрюс го виждаше в начина, по който Чарли Хоуг гледаше следобед небето, покрило се с облаци преди дъжда, който Андрюс и Шнайдър бяха започнали с времето да очакват и да посрещат възторжено, виждаше го в това, че Чарли Хоуг пиеше все повече: празните глинени съдини от уискито ставаха все по-многобройни почти толкова бързо, както и камарите бизонски кожи, виждаше го и нощем, когато, понеже се застудяваше все повече, Чарли Хоуг палеше огън, който се превръщаше в бумтяща пещ, та останалите се виждаха принудени да се преместят по-надалеч, а щом си легнеше, се завиваше с цял куп бизонски кожи, които бе държал в разтвор от вода и дървесна пепел — да омекнат.
Веднъж към края на втората седмица вечеряха късно, Шнайдър взе от чинията си недояденото парче печено бизонско и го метна в огъня, където то зацвърча, огъна се и започна да пуши.
— До гуша ми дойде от това бизонско — заяви той и загледан умислено в огъня, мълча дълго, докато месото не се превърна в черна усукана пепел върху нажежените до червено въглени. — До гуша ми дойде — повтори Шнайдър.
Чарли Хоуг завъртя кафето с уиски в тенекиеното канче, поразгледа го и го изпи, а покритата му с бяла брада шия се загъна, докато той преглъщаше. Милър погледна безучастно Шнайдър, сетне отново извърна очи към огъня.
— Да ви вземат мътните, не ме ли чухте? — кресна Шнайдър на всички наведнъж.
Милър се извърна бавно.
— Каза, че ти е дошло до гуша от бизонското — рече той. — Утре Чарли ще сготви зрял боб.
— Не ви го искам боба, не ви ги искам пръжките, не ви ги искам клисавите сухари — отсече Шнайдър. — Яде ми се нещо зелено, картофи, искам и жена.
Не отговори никой. Един от чепатите зелени клони в огъня се пръсна и запрати във въздуха вихрушка от искри, които се разлетяха в мрака и мъжете ги изтръскаха от дрехите си, щом те започнаха да падат.
Шнайдър каза по-тихо:
— Тук сме вече две седмици, четири дни повече от предвиденото. Уловът е добър. Събрахме толкова много кожи, че не можем да ги пренесем всичките. Какво ще кажете, дали утре да не се вдигнем и да не си тръгнем?
Милър го изгледа така, сякаш го виждаше за пръв път.
— Не говориш сериозно, нали, Фред?
— Съвсем сериозно си говоря — възрази Шнайдър. — Виж какво. Чарли е готов да си тръгнем, нали, Чарли? — Той не го погледна, само побърза да си налее в канчето още кафе и досипа чак до ръба уиски. — Вече започва есен — продължи Шнайдър, без да сваля очи от Чарли Хоуг. — Нощем е студено. По това време на годината не знаеш дали няма да скове студ.
Милър се намести и впи напрегнат поглед право в Шнайдър.
— Остави Чарли на мира — рече тихо.
— Добре де — отвърна му Шнайдър. — Но ти само ми кажи. Дори и да останем, как ще натоварим и ще прекараме всичките тия кожи?
— Кожите ли? — повтори Милър и за миг лицето му не изразяваше нищо. — Кожите?… Ще натоварим каквото можем, другите ще оставим, напролет може да се върнем и да ги приберем. В Бъчърс Кросинг се разбрахме така.
— Искаш да кажеш, че ще стоим тук, докато изтребиш до крак цялото стадо?
Милър кимна.
— Ще стоим тук.
— Ти си луд — каза Шнайдър.
— Ще отнеме още десет дни — обясни Милър. — Най-много две седмици. Разполагаме с предостатъчно време, докато скове студ.
— Цялото проклето стадо — повтори Шнайдър и поклати изумен глава. — Ти си луд. Какво се опитваш да направиш? Няма как да избиеш всички бизони до последния по тези земи.
За миг очите на Милър се изцъклиха и той погледна Шнайдър така, сякаш него го нямаше там. После пелената се вдигна от очите му, той премига и извърна лице към огъня.
— Безсмислено е да го обсъждаме, Фред. Аз тук съм водачът и вече съм решил.
— Да го вземат мътните, така да бъде — сопна се Шнайдър. — Ще лежи на твоята съвест. Просто не го забравяй.
Милър кимна разсеяно, сякаш вече не го вълнуваше особено какво ще каже Шнайдър.