Другият мъж грабна ядосано постелката и тръгна да се отдалечава от огъня. После я пусна и се върна.
— И още нещо — добави сърдито.
Милър го погледна все така разсеяно.
— Какво?
— Тръгнахме от Бъчърс Кросинг преди малко повече от месец.
Милър зачака.
— И какво от това? — изрече.
— Преди малко повече от месец — повтори Шнайдър. — Искам си парите.
— Какво? — каза Милър.
За миг лицето му беше озадачено.
— Парите — натърти Шнайдър. — Шейсет долара.
Милър се свъси, после се ухили.
— Тук ли смяташ да ги харчиш?
— Това няма значение — отговори Шнайдър. — Дай ми парите, както сме се разбрали.
— Така да бъде — каза Милър. Извърна се към Андрюс. — Ще дадеш ли, господин Андрюс, на господин Шнайдър неговите шейсет долара?
Андрюс отгърна ризата си отпред и извади от кесията на колана няколко банкноти. Отброи шейсет долара и подаде парите на Шнайдър. Той ги взе и след като отиде при огъня, приклекна и ги преброи внимателно. Пъхна парите в един джоб и се върна на мястото, където беше пуснал постелката. Взе я и се скри в мрака. Тримата около огъня чуха пукота на клони и шумоленето на борови иглички и на плат, Шнайдър явно слагаше върху тях постелката. Ослушваха се, докато не чуха равномерното му дишане, а после и гневното му хъркане. Не разговаряха. Не след дълго си легнаха и те. Когато на сутринта се събудиха, тревата в долината бе скована от тънък пласт скреж.
Милър огледа в утринната светлина заскрежената долина и каза:
— Тревата се е спаружила. Бизоните ще се опитат да слязат през прохода в прерията долу. Трябва да ги върнем назад.
Така и правеха. Всяка сутрин влизаха в челен сблъсък с бизоните и бавно ги изтласкваха обратно, към отвесните планини на юг. Но челните атаки не бяха друго освен тактика на протакане: през нощта бизоните отиваха да пасат далече от мястото, на което мъжете ги бяха върнали предния ден. От ден на ден основното стадо се приближаваше все повече до прохода, откъдето навремето бе навлязло във високата долина с тучните пасища.
И докато бизоните се опитваха безразсъдно и инстинктивно да се измъкнат от долината, касапницата ставаше все по-кървава. Вече затворен в себе си и пестелив на думи, с отминаващите дни Милър бе погълнат почти изцяло от лова и дори вечер в лагера не изразяваше на глас насъщните си потребности — правеше знаци към канчето с кафето, сумтеше, ако някой изречеше името му, и даваше на останалите указания само с резки движения на дланите и ръцете, с отсечено кимване и с гърлено глухо ръмжене. Всеки ден ходеше да преследва бизоните с две пушки и дулата им се нажежаваха така, че още малко, и да се подпалят.
Налагаше се Шнайдър и Андрюс да дерат все по-бързо животните, които Милър бе повалил на земята, и почти нямаше случай да са приключили преди залез слънце, затова сутрин трябваше да стават още по тъмно и да дерат вкочанените животни. А през деня, когато, плувнали в пот, бързаха в отчаяно усилие да не изостават от Милър, чуваха как гърмежите на пушката раздират неотклонно, упорито и монотонно тишината, а също блъскат по нервите им, докато им притъмнееше пред очите. Вечерно време двамата се връщаха капнали с конете от долината при оранжево-червеното сияние, бележещо в мрака лагера, и заварваха Милър сгърбен, мрачен и вял край огъня — ако не се броят очите, той бе безжизнен и неподвижен като бизоните, които е убил. Беше престанал дори да си мие лицето и сега черният нагар, полепнал по време на стрелбата, сякаш бе станал неразделна част от него, беше се просмукал в кожата и се бе превърнал в черна маска, откроила огнения, трескав блясък на очите му.
Лека-полека стадото се смаляваше. Накъдето и да погледнеше, Андрюс виждаше по земята голите трупове на бизони и от тях се носеше тръпчива смрад, с която той бе свикнал дотолкова, че почти не я забелязваше, а оцелелите бизони от стадото обикаляха смирено сред останките от своите събратя и пасяха от тревата, напръскана със спечената им кафява кръв. Покрай мисълта за все по-малкото стадо Андрюс си даде сметка, че не се е питал какво ще стане в деня, когато от него не остане нищо, понеже за разлика от Шнайдър знаеше, без да се съмнява и без да знае откъде знае, че Милър няма да си тръгне по своя воля от долината, докато в нея има и един-единствен жив бизон. Отмерваше времето, преценяваше мига и мястото, когато ще си тръгнат, по размера на стадото, а не като Шнайдър по броя на дните, които отминаваха безсмислено един след друг. Мислеше си как ще опаковат кожите в каруцата и ще се спуснат от планината, а после ще се приберат през широката равнина в Бъчърс Кросинг. Не си представяше как точно ще го направят. Леко стъписан, си даваше сметка, че светът извън разлатата равна долина, обградена от всички страни от отвесни планини, се е заличил от съзнанието му — Андрюс не помнеше баирите, които бяха изкачили с толкова усилия, ширналите се прерии, които бяха прекосили, измъчвани от жажда и плувнали в пот, и Бъчърс Кросинг, в който само преди няколко седмици беше пристигнал и после го беше напуснал. Те изникваха пред него замъглени и неясни, сякаш скътани в сън. Андрюс бе прекарал тук, във високата долина, онази част от живота си, която имаше смисъл, и щом я погледнеше, щом я видеше такава равна, жълтозелена, обрамчена от високите стени на планината с гъсти тъмнозелени борови гори по нея, нашарени тук-там с огненочервените и златисти оттенъци на трепетликите, които вече бяха започнали да пожълтяват, с щръкналите скали и възвишения под покрова на наситеносиньото безвъздушно небе, му се струваше, че очертанията на мястото плават пред очите му, че погледът му сам определя формата на онова, което вижда, и на свой ред придава форма и място на живота му. Андрюс не си представяше, че може да го има и другаде освен там, където е.