На двайсет и петия ден в планината станаха късно. Последните няколко дни изтребването на бизоните вървеше по-бавно, след близо три седмици огромното стадо явно бе започнало да усеща присъствието на своите убийци и да се готви да им даде някакъв отпор — животните вече се пръсваха на много малки стада и Милър рядко успяваше да убие повече от дванайсет-четиринайсет наведнъж, пък и губеше много време, докато се прехвърли от едно стадо на друго. Но предишното усещане за неотложност вече го нямаше, от стадото с близо пет хиляди бизона бяха останали към триста, ако не и по-малко. И Милър стесняваше бавно и неумолимо обръча около тези триста бизона и сякаш предвкусваше по-остро убийството на всеки от тях. На двайсет и петия ден станаха, без да бързат, и след закуската дори поседяха малко около огъня, за да изчакат кафето в ламаринените канчета да поизстине. Макар и да не го виждаха от гъстата борова гора отзад, слънцето изгря над източния планински хребет и прати през дърветата разсеяни валма светлина, която се събра върху канчетата, смекчи резките им очертания и ги накара да засияят в здрача. Небето беше наситеносиньо, без нито едно облаче, клисурите и падините из ширналата се долина и по склоновете на планината запращаха почти невидима мъгла, която се забелязваше само когато размазваше очертанията на скалите и дърветата наоколо. Стана по-топло, денят обещаваше да е горещ.
След като си изпиха кафето, се повъртяха още малко из лагера, докато Чарли Хоуг извеждаше от ограденото с трепетликови клони място воловете и ги запрягаше в празната каруца. Имаше кожи, които се сушаха от дни на местата, където Андрюс и Шнайдър ги бяха прихванали с колчета, и беше време да ги съберат и да ги струпат на купчини.
Шнайдър се почеса по брадата, сплъстена и заплетена като мокра слама, и протегна лениво ръце.
— Денят ще бъде горещ — рече, като сочеше ясното небе. — Сигурно няма дори да вали. — Той се извърна към Милър. — Колко бизона са останали според теб? Към двеста ли? — Милър кимна и се прокашля. Шнайдър продължи: — Как мислиш, дали ще ги избием до три-четири дни?
Милър се извърна към него така, сякаш едва сега е забелязал, че му говори. Сопна му се:
— Три-четири дни би трябвало да стигнат, Фред.
— По дяволите — възкликна щастлив Шнайдър. — Не знам дали ще издържа толкова. — Той удари с юмрук Андрюс по ръката. — Ами ти, момче? Ще издържиш ли?
Младежът се усмихна.
— Със сигурност — каза.
— Пълен джоб с пари, жени и ядене на корем — възкликна Шнайдър. — Боже, ей на това му се вика живот.
Милър се раздвижи нетърпеливо.
— Хайде, идвайте — подкани. — Чарли вече е впрегнал воловете. Да тръгваме!
Четиримата излязоха бавно от лагера. Милър пое с коня пред каруцата, Андрюс и Шнайдър завързаха юздите за лъковете на седлата и оставиха конете да вървят спокойно след нея. От бездействието воловете бяха станали лениви и раздразнителни и не теглеха заедно добре каруцата, сутрешната тишина бе нарушавана от нечленоразделните ругатни, които Чарли Хоуг подвикваше.
След половин час малкото шествие пристигна на мястото, където преди повече от три седмици бяха убити и одрани първите бизони. Месото им бе изсъхнало и беше станало на кремък, тук-там вълците бяха ръфали от него още преди да им теглят куршума или да ги отпъдят със стрихнина на Чарли Хоуг, там, където плътта бе откъсната, костите се белееха и блестяха, сякаш са ги лъскали. Андрюс се взря напред към долината, накъдето и да погледнеше, виждаше грамадите на труповете. Знаеше, че до следващото лято плътта ще бъде оглозгана от лешоядите или отнесена от природните стихии, и се опита да си представи как ще изглежда долината с разпилените из нея бели кости. Потрепери леко, въпреки че слънцето напичаше.