Не след дълго каруцата бе заобиколена от толкова много трупове, че Чарли Хоуг вече не можеше да я направлява по права линия, наложи се да върви отстрани до челния впряг и да го насочва сред телата на животните. Въпреки това огромните дървени колела току минаваха през някой изпружен крак на бизон и каруцата се разклащаше. Ставаше все по-горещо и от това вездесъщата смрад на разложено се засилваше, а воловете се дърпаха от нея, навеждаха недоволно глави и ги клатеха толкова диво, че Чарли Хоуг отскачаше неволно на метри от тях.
Стигнаха бавно до мястото, осеяно с прихванати с колчета кожи и пресни трупове, и Андрюс и Шнайдър слязоха от конете. Завързаха върху долната половина на лицата си големи носни кърпи, за да не им пречат пълчищата дребни черни мушици, които бръмчаха около вмирисаното месо.
— Доста горещо е за работа — отбеляза Шнайдър. — Погледни слънцето.
То бе увиснало над дърветата на изток като нажежено огнено кълбо и Андрюс не можеше да гледа право към него — без мъгла и облаци, които да го затулват, печеше над тях и в миг пресушаваше потта, избила по лицата и дланите им. Андрюс плъзна очи по небето, прохладната синева им подейства като благ мехлем след ослепителното слънце, което сякаш ги бе прогорило. На юг се бе образувало бяло облаче, което висеше кротко и мъничко над огромните планини.
— Да започваме — подкани Андрюс и изрита колчето, с което една от кожите бе опъната на земята. — Няма изгледи да стане по-прохладно.
На около два километра оттам, сред ниските грамади на мъртвите тела се забелязваше едва доловимо движение — едно малко стадо пасеше смирено и се движеше като черна точка бавно към тях. Милър дръпна рязко юздата, свърна встрани от тримата мъже, заети да товарят кожите, и препусна към стадото.
Докато мъжете работеха, Чарли Хоуг доведе воловете така, че да са между тях и да не им се налага да правят повече от няколко крачки, когато мятат в каруцата кожите. Малко след като Милър препусна с коня, Андрюс и Шнайдър чуха в далечината гърмежите на пушката му и вдигнали глави, застинаха и се ослушаха. След това възобновиха работата — сега вече вдигаха кожите и ги хвърляха в движещата се каруца по-бавно, в такт с тътнещите гърмежи от пушката на Милър. Когато звукът заглъхна, спряха и задъхани, седнаха на земята.
— Ако се съди от изстрелите, днес няма да се налага да дерем много бизони — рече запъхтян Шнайдър, като сочеше по посока на Милър. — Както личи, дотук е застрелял само дванайсет, най-много четиринайсет.
Андрюс кимна и след като полегна, се подпря на лакти и китки, сетне смъкна голямата червена кърпа от долната половина на лицето си, за да усети прохладния ветрец, излязъл по време на почивката им. Вятърът се засили и главата му малко по малко спря да кънти. След петнайсетина минути пушката на Милър гръмна отново.
— Намерил е още едно малко стадо — отбеляза Шнайдър и стана на крака. — Дай да се опитаме да не изоставаме.
Но докато работеха, забелязаха, че гърмежите вече не ехтят на такива равни промеждутъци и следват ритъм, в който и те можеха да изритват колчетата, да вдигат кожите и да ги мятат в каруцата. На къси промеждутъци рязко екнаха няколко изстрела, за кратко се възцари тишина, после отново се чуха гърмежи. Андрюс и Шнайдър се спогледаха озадачено.
— Тук има нещо гнило — рече Шнайдър. — Дали не са се уплашили?
След изстрелите, прогърмели един след друг, за кратко затътнаха копита и в далечината се видя облаче рехава прах, вдигнато от бизоните, които се бяха юрнали напред. Мъжете чуха още пушечни гърмежи и забелязаха, че валмата прах се отклоняват и вече се носят не към тях, а в друга посока, назад към дълбините на долината. Няколко минути по-късно чуха още веднъж приглушения тропот на копитата и видяха втори облак прах, който се издигна на друго място, малко по на изток от първия. За пореден път чуха отсечените бързи гърмежи на пушката на Милър и си дадоха сметка, че валмата прах са се понесли назад, отвъд мястото, където са се вдигналия първия път.
— Милър е загазил — отбеляза Шнайдър.
— Нещо ги е прихванало бизоните.
През минутите, когато мъжете стояха неподвижно, слушаха изстрелите и наблюдаваха прашната следа, изпепеляващата жега бе отслабнала осезаемо. Между тях и слънцето се носеше лека мараня, южнякът се беше усилил.
— Хайде — подкани Андрюс. — Дай да натоварим кожите, докато има вятър.
Шнайдър вдигна ръка.
— Чакай.
Чарли Хоуг беше оставил воловете и сега стоеше недалеч от Шнайдър и Андрюс. Тримата чуха бързото чаткане на конски копита, сред пръснатите по земята мъртви бизони изникна Милър, който препускаше към тях. Когато се приближи към мъжете, които още стояха, дръпна юздата на коня толкова рязко, че той се изправи на задни крака и за миг размаха във въздуха предни копита.