— Опитват се да се измъкнат от долината — чу се гласът на Милър, пресипнал и дрезгав. — Пръснали са се на десетина-дванайсет малки стада и не мога да ги върна бързо, имам нужда от помощ.
Шнайдър се изсекна презрително.
— Ужас — рече уморено, — не ги закачай. Останали са, има-няма, двеста-триста.
Милър не го погледна.
— Качи се на коня, Уил, и чакай ей там — посочи той на запад, към място на около двеста-триста метра от планинския склон. — Ти, Фред, мини с коня оттам… — вдигна Милър ръка в другата посока, на изток. — Аз ще остана по средата. — Сетне рече и на Андрюс, и на Шнайдър: — Ако някое от стадата тръгне към вас, стреснете го, достатъчно е да стреляте два-три пъти по него. Ще се отклони.
Шнайдър поклати глава.
— Безсмислено е. Ако са се пръснали на малки стада, няма да успеем да ги върнем всичките.
— Те няма да дойдат наведнъж — изтъкна Милър. — Ще напредват по две-три. Ще ги върнем, и още как.
— Но какъв е смисълът? — попита почти през хленч Шнайдър. — Какъв, да го вземат мътните, е смисълът? Няма да умреш, ако оставиш няколко бизона да се измъкнат.
— Побързайте — подкани Милър. — Нищо чудно всеки момент да се насочат насам.
Шнайдър вдигна ръце, сви рамене и отиде при коня. Милър пришпори своя към средата на долината. Андрюс също се метна на седлото, понечи да тръгне в посоката, указана му от Милър, но после отиде при каруцата, Чарли Хоуг вече се беше върнал при нея.
— Намира ли ти се пушка, Чарли? — попита го.
Той се извърна припряно. Кимна и извади изпод капрата малка пушка.
— Доста калпава е, но ще ги отклони — каза Чарли Хоуг и му я подаде.
Андрюс я взе и пое към планинския склон. Насочи коня към посоката, откъдето щяха да се зададат бизоните, и зачака. Погледна към долината: Милър се бе разположил в средата и както седеше на коня, се бе навел към стадата, които никой не виждаше. Зад него Шнайдър, който изглеждаше съвсем дребен в далечината, се бе сгърбил на седлото, сякаш спеше. Андрюс се обърна отново на юг и се ослуша за тропот на копита, който да възвести, че стадото тича натам.
Не чу нищо освен тихото свистене на вятъра около ушите му, които вече бяха изтръпнали от прохладния въздух. Южните предели на долината бяха обвити от мъглица, която идваше откъм планината и размиваше очертанията, малкият облак, доскоро увиснал кротко над върховете на юг, вече се беше разпрострял над запушения край на долината, отдолу беше мръсносив, отгоре бе осветен от слънцето и се виеше и гънеше около самия себе си, тласкан от вятър, който тук, в долината, не се усещаше.
Земята се разтресе от силен тътен, конят на Андрюс се уплаши и се отдръпна назад с уши, долепени отстрани до главата. За миг Андрюс се взря горе, във въздуха над планините на юг, но тътенът продължи да се носи упорито от долу. Точно отпред в далечината се вдигна рехав облак прах, който веднага се разсея. Тъкмо тогава бизоните се показаха изневиделица от сянката в онази част от долината, която още бе залята от слънце. Тичаха невероятно бързо, но не по права линия към него, а на стремителен зигзаг, сякаш заобикаляха внезапно изникнали пред тях невидими препятствия, носеха се на този зигзаг така, като че ли цялото стадо от трийсетина-четиресет бизона са едно животно с един ум и една воля — никой от бизоните не се отдалечаваше, не се отделяше в посока, различна от движението на другите.
Известно време Андрюс седя, без да се помръдва, като скован на седлото, идеше му да се обърне и да побегне от задаващото се стадо. Не можеше да повярва, че няколкото изстрела с малката пушка, която държеше в свивката на дясната си ръка, ще бъдат чути и дори усетени от сила, която се носеше с такава бързина, мощ и воля напред, не можеше да повярва, че бизоните ще бъдат отклонени. Размърда се на седлото и извърна сковано врат, за да вижда Милър. Той седеше неподвижно и го наблюдаваше, след миг изкрещя нещо, което бе заглушено от все по-силния тропот на бизоните, устремили се напред, и ги посочи, като вдигна ръка така, сякаш мяташе камък.
Андрюс заби пети отстрани на коня, който направи няколко крачки и спря. В нещо като отчаяние и страх Андрюс заби отново пети в издутия корем на животното и го удари с приклада на пушката по треперещите хълбоци. Конят скочи напред и за малко да го хвърли, сетне препусна диво в галоп, като мяташе глава, за да се отскубне от юздечката, която Андрюс държеше прекалено стегнато, успокои се от собственото си движение и продължи с лекота напред към стадото. Вятърът брулеше лицето на Андрюс и в очите му избиха сълзи. За кратко не виждаше накъде върви.