После пред очите му се изясни. Бизоните бяха на по-малко от триста метра и криволичеха напосоки ту насам, ту натам, но се носеха към него. Той спря коня, намести на рамото си пушката и усети с бузата си колко студен е прикладът. Стреля веднъж по устременото напред стадо, тропотът на копитата беше толкова силен, че почти не чу пушечния изстрел. Стреля още веднъж. Един от бизоните се препъна и падна, но другите го заобиколиха, пронесоха се над него като отприщена вода. Андрюс продължи да стреля и стреля. Най-неочаквано стадото свърна наляво и хукна през долината към Милър. Андрюс пришпори коня и се спусна покрай побягналите блъскащи се бизони, като стреляше по тях. Стадото постепенно се обърна и все така шеметно се устреми обратно в посоката, откъдето беше дошло.
Андрюс спря коня и запъхтян, изпрати с поглед препусналото стадо, чуваше все по-тихия тътен на тропащите копита. После заедно с този звук тихо се чу друг, подобен на него. Андрюс огледа долината. Към Шнайдър по равната като тепсия местност се носеше друго стадо, по-малко. Младежът видя как Шнайдър стреля по него, как язди подире му и го връща обратно.
Тримата заедно отклониха шест опита на бизоните да се измъкнат. Когато накрая се възцари тишина, ненарушавана от тропота на копитата, те поизчакаха няколко минути — да се убедят, че бизоните няма да се завтекат отново, и Милър ги повика да дойдат с конете при него в средата на долината.
Андрюс и Шнайдър оставиха конете да вървят, за да чуят, ако бизоните решат да хукнат пак. Милър се взираше с присвити очи в далечината.
— Върнахме ги — рече той. — Няма да опитват повече да се отскубнат.
Андрюс усети как по тялото му минава радостна тръпка, която той не разбираше.
— Изобщо не ми е хрумвало, че е възможно такова нещо — каза той на Милър. — Сякаш го правеха със съвместни усилия и го бяха обсъдили предварително. — Явно не се беше замислял дотогава за бизоните. Беше одрал стотици, беше убил няколко, беше ял от плътта им, бе усещал в ноздрите си смрадта им, беше се потапял в кръвта им, но не се беше замислял за тях, както сега. — Често ли правят такива неща?
Милър поклати глава.
— Не се опитвай да ги разбереш, невъзможно е да кажеш какво могат да направят. Ходя на лов за бизони вече двайсет години, а пак не знам. Виждал съм ги как се разминават на косъм от това да паднат в пропастта, виждал съм ги да се струпват със стотици, с хиляди в някое ждрело — по причина, която човек не проумява. Виждал съм ги да се плашат от гарга, виждал съм и да не помръдват, докато някой човек минава посред стадото. Мислиш какво ще направят и загазваш, единственото, което можеш да сториш, е да не мислиш за тях, просто да се вклиниш в стадото, да ги убиваш, когато можеш, и да не се опитваш да ги разбереш. — Докато говореше, Милър не гледаше Андрюс, беше се вторачил в долината, която сега бе спокойна и пуста, ако не се броят туловищата на бизоните, които бяха убили. Милър си пое дълбоко въздух и се извърна към Шнайдър. — Е, Фред, позахлади се. Сега вече няма да е толкова трудно да работиш.
— Чакай малко — отвърна Шнайдър.
Гледаше невиждащо, държеше главата си така, сякаш се ослушваше.
— Пак ли ги чуваш? — попита Милър.
Шнайдър му показа с ръка да мълчи и още няколко минути седя на коня, като се ослушваше, два пъти подуши и въздуха.
— Какво има? — попита Милър.
Шнайдър се извърна бавно към него.
— Да се махаме оттук.
Говореше тихо. Милър се свъси и премига.
— Какво има?
— Не знам — отговори другият мъж. — Но има нещо. Има нещо, което не е наред.
Милър прихна.
— По-плашлив си и от бизон. Хайде. Имаме пред себе си половин ден. След малко ще се успокоят и до довечера мога да застрелям още доста.
— Чуй — рече Шнайдър.
Тримата седяха притихнали на конете и слушаха — и те не знаеха какво. Вятърът беше утихнал, но във въздуха пак се долавяше лек хлад. Чуваха само тишина, нямаше повей, който да шумоли из боровете, нямаше птици, които да изпискат. Един от конете изпръхтя, някой се размърда на седлото, разнесе се тънкото скърцане на кожа. За да наруши мълчанието, Милър се плесна по крака, обърна се към Шнайдър и рече на висок глас:
— Какво, по дяволите…
Ала не продължи. Беше прекъснат от протегнатата ръка на Шнайдър, от пръста му, който сякаш не сочеше наникъде. Озадачен, Андрюс премести очи от единия към другия мъж и точно тогава погледът му застина във въздуха между тях. В него се носеше една-единствена снежинка, голяма, пухкава и бавна, която падаше като перо. Докато я гледаше, Андрюс видя още една, после трета.