Върху лицето му се появи усмивка, от гърлото му се изтръгна нервен гъргорещ смях.
— Я, вали сняг — рече той, както се смееше и местеше поглед ту към единия, ту към другия мъж. — Сутринта минавало ли ви е изобщо през ума, че…
Гласът му заглъхна на гърлото. Не го погледна нито Милър, нито Шнайдър, никой от двамата не даде и знак, че са го забелязали да говори. Лицата им бяха напрегнати и извърнати към притъмнялото небе, от което все по-бързо се сипеше сняг. Андрюс се извърна рязко към Чарли Хоуг, който седеше неподвижно на няколко метра от другите, върху високата капра на каруцата. Беше се извърнал нагоре с ръце, кръстосани върху гърдите, после завъртя трескаво очи, но не премести глава и не пусна ръце.
— Да вървим — промълви тихо Милър, все така загледан в небето. — Може и да стигнем, преди времето да се е развалило съвсем.
Той завъртя коня и измина с него няколкото крачки до Чарли Хоуг. Наведе се от седлото и го разтресе силно за рамото.
— Да тръгваме, Чарли.
За миг Чарли Хоуг като че ли не забеляза присъствието му, а когато се обърна към него, сякаш не позна едрото му чернобрадо лице, което вече лъщеше от разтопилите се снежинки. После очите му дойдоха на фокус и той рече с разтреперан глас:
— Ти каза, че всичко ще бъде наред. — Гласът му набра сила, стана обвинителен: — Каза, че ще се измъкнем оттук преди снега.
— Няма страшно, Чарли — увери го Милър. — Разполагаме с предостатъчно време.
Гласът на Чарли Хоуг стана още по-силен:
— Казах ти, че не искам да идвам. Казах ти, че…
— Чарли! — избухна Милър. Сетне продължи по-тихо: — Само губим време. Подкарвай впряга назад към лагера.
Чарли Хоуг погледна Милър, устните му продължаваха да мърдат, да се движат по думи, които обаче не се превръщаха в звук. После той се пресегна отзад и взе дългия камшик с наплетена кожа, която се влачеше от тежката ръкохватка. Изсвистя с него над ушите на челния впряг и от уплаха пусна върха твърде ниско, при което разкървави ухото на вола отдясно. Той завъртя диво глава и отскочи напред, като издърпа с цялото им тегло другите волове и ги изненада, така че в началото животните се стъписаха и затеглиха всяко в различна посока. После се поуспокоиха и задърпаха с общи усилия. Чарли Хоуг изплющя още веднъж с камшика и впрягът се затича тромаво, а той не направи усилие да направлява животните сред труповете на бизоните. Минеха ли колелата по тях, каруцата се разклащаше неудържимо. Вкоравените кожи се хлъзгаха и падаха по земята, никой не спираше да ги събира.
Тримата мъже на конете яздеха плътно до каруцата — налагаше се да дърпат юздите, за да сдържат животните и те да не хукнат. След броени минути въздухът побеля от снега, те виждаха смътно от двете страни забулената зелена планина, но не и лагера отпред. Потъналите в здрач борове от двете страни ги направляваха по пътя им през равната долина. Андрюс се взря с присвити очи, за да види лагера, но не съгледа друго освен сняг, освен снежинки, които се въртяха и се сипеха бавно една до друга, една до друга — докато той яздеше, падаха по него и погледнеше ли ги, главата му се завърташе като тях и му се завиваше свят. Впери очи в движещата се каруца и видя снега като през мъгла, като през мътилка, която го е заобиколила и го е откъснала от другите, макар и Андрюс да ги виждаше смътно как яздят. От студа голите му ръце, стиснали юздата и вкопчени в лъка на седлото, докато конят тичаше и криволичеше ту насам, ту натам през труповете на бизоните, почервеняха, той се опита да пъхне едната в джоба на панталона, ала от грубия вкоравен плат го заболя толкова, че Андрюс пак я извади на открито.
Само за няколко минути земята се покри с бял сняг, колелата на каруцата се врязваха с лекота в него и оставяха след себе си две успоредни ленти, тъмни и тънки. Андрюс погледна назад: само за секунди плитките следи от каруцата се запълваха и на няколко метра след нея вече не личаха: въпреки че се движеха и каруцата се клатушкаше, на него му се струваше, че не вървят наникъде, че са хванати като в капан в огромна машина, която ги издига, но не ги тласка напред.
Отново излезе вятърът, който бе утихнал при първите снежинки и сега ги завъртя на вихрушка около мъжете, заудря ги по лицата, накара ги да присвият очи срещу мощта му. Андрюс го заболя челюстта и той си даде сметка, че понякога стиска с все сила зъби, устните, изопнати безцелно върху тях, го смъдяха от студа, който се просмукваше в малките пукнатинки. Той отпусна челюст и сведе глава, сгърби се, за да се предпази от студа, който проникваше през тънките му дрехи в плътта. Омота юздата около лъка на седлото и след като остави коня сам да търси пътя, започна да си духа на дланите.