Дръпна с все сила плъзгащите се юзди и успя да подпъхне под тялото си колене, сетне затегли още по-здраво, коленете му излязоха напред, а той се наведе назад и продължи да тегли. Един от конете го закачи със задно копито по рамото и Андрюс замалко да изгуби пак равновесие, ала се закрепи и още веднъж се понадигна, като се опита отчаяно да отскочи, после се изправи неустойчиво и няколко метра тича редом с конете. Заора с пети в снега и пак задърпа юздите — усети, че го теглят напред, но не толкова бързо. Петите му потънаха в снега, закачиха тревата и заораха плитко в пръстта. Конете забавиха ход и спряха. Андрюс постоя малко, за да си поеме дъх — още се усмихваше глупаво, въпреки че краката му трепереха и ръцете му бяха останали без сили, — после се обърна и погледна назад.
Очите му се натъкнаха на белота. Андрюс не виждаше каруцата и воловете, не виждаше и мъжете, застанали при тях. Нададе ухо в опит да чуе звук, който да го насочи, ала не чу друго освен все по-силните стенания на вятъра. Приклекна и погледна назад към пъртината, която бе проправил в преспите — плитка вдлъбнатина, тясна и неравна. Тръгна по нея, като затегли и конете и се наведе ниско, така че да опира със свободната си ръка снега. След няколко крачки пъртината започна да се запълва и не след дълго се скри под наветите от силния вятър преспи. Андрюс продължи да върви по посоката, откъдето конете бяха започнали да го теглят. Надяваше се да са го дърпали по права линия от каруцата, но нямаше как да е сигурен. От време на време викаше, вятърът изтръгваше от устата гласа му и го отнасяше назад. Андрюс бързаше и се препъваше в снега, от краката и ръцете вцепенението плъзна и по тялото му. Той се огледа трескаво. Опита се да продължи нататък бавно, полека, за да си пести силите, но краката му се подкосяваха и го носеха с нестройна походка, нещо средно между бяг и подтичване. Конете с юзди, които Андрюс държеше, му се струваха непосилно бреме, въпреки че те вървяха хрисимо след него, и се наложи той да впрегне цялата си воля, за да не запокити юздите и да не хукне слепешката през снега. Изхлипа и се свлече на колене. Все така стиснал в дясната си ръка юздите, запълзя вдървено нататък.
Чу в далечината вик, спря и вдигна глава. Викът проехтя отново някъде вдясно, малко по-наблизо. Андрюс се изправи и се затича натам, а хлиповете му се превърнаха в задъхан смях. От сивкавобялата пелена на фъртуната изневиделица се показаха замъглените очертания на каруцата и Андрюс видя до нея три сгърбени силуета. Единият се откъсна и тръгна да го посрещне. Беше Милър. Извика нещо, което той не разбра, и посегна да вземе юздите, които Андрюс още държеше. Вдигна сковано ръка до гърдите си, за да му ги подаде, погледна я и се помъчи да разпери пръсти. Не успя да ги раздвижи. Милър го хвана за дланта и разтвори един по един пръстите му. След като му подаде юздата, Андрюс ги размърда, като свиваше и разпускаше ръката си, за да я усети.
Милър се приближи и кресна в ухото му:
— Добре ли си?
Андрюс кимна.
— Да тръгваме — извика Милър. Двамата се наведоха срещу вятъра и си запроправяха път към каруцата, Чарли Хоуг и Шнайдър. Милър доближи главите на Шнайдър и на Андрюс и извика отново: — Ще взема Чарли при мен. Вие двамата не се отдалечавайте.
При каруцата се качиха на конете. Милър издърпа зад себе си Чарли Хоуг, който се вкопчи в него и зарови глава в гърба му, още стискаше очи и мърдаше уста, за да изрече думи, които никой не чуваше. Милър се отдалечи с коня от каруцата, Андрюс и Шнайдър тръгнаха подир него. След малко тя вече не се виждаше, скрита от плътната стена на сипещия се сняг.
Подминаха мястото, където по земята се виждаха белите грамади на убитите бизони, Милър пришпори коня, другите последваха примера му. Конете се придвижваха спънато и ги мятаха на седлата, затова те се бяха вкопчили с две ръце за лъковете. Случваше се да навлязат в участъци с дълбоки преспи и там конете забавяха ход и тръгваха през снега, който им стигаше малко под коленете.
От фъртуната Андрюс бе загубил ориентация. Сивкавозеленото на боровете, които бяха покрили планинския склон отсреща и доскоро им бяха показвали къде най-общо се пада началото на долината, отдавна се беше скрило от поглед, освен конете и силуетите, сгърбени на тях, Андрюс не откриваше знак, по който да разбере в каква посока вървят. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше все на същата белота и имаше чувството, че кръжат и кръжат като замаяни във все по-тесен кръг, а накрая се въртят в една точка.