— Добре тогава. Иди поговори с тях. Но те предупреждавам: повечето мъже тук ловуват за мен, няма да ти е никак лесно да се включиш без моя помощ в някоя от хайките. Не се и опитвай да се закачиш за някого от мъжете, които изпращам в планината. Не ги закачай. Няма да нося отговорност за теб. Не искам да ми тежиш на съвестта.
— Дори не съм сигурен, че искам да ходя на лов — възрази сънено Андрюс. — Просто искам да поговоря с мъжете, които го правят.
— Боклуци — промърмори Макдоналд. — Бил си толкова път чак от Бостън, щата Масачузетс, колкото да се занимаваш с тези боклуци.
— С кого да поговоря, господин Макдоналд? — попита Андрюс.
— Моля?
— С кого да поговоря? — повтори Андрюс. — Искам да поговоря с човек, който си разбира от работата, а вие ми казахте да не се занимавам с тях.
Макдоналд поклати глава.
— Не разбираш от дума, а? Знаеш си своето.
— Няма такова нещо, господине — възрази и този път Андрюс. — Нищо не знам. Просто искам да опозная този край.
— Добре тогава — рече уморено Макдоналд. Затвори тефтера, по който бе прокарал пръсти, и го метна върху една купчина с книжа. — Поговори с Милър. Той е ловец, но не е чак толкова пропаднал като другите. Тук е прекарал почти целия си живот, не е чак такъв гадняр като размирниците и закоравелите северняци. Може и да склони да поговорите, може и да откаже. Разбери сам.
— Милър ли? — повтори Андрюс.
— Милър — потвърди Макдоналд. — Живее в землянка при реката, но е по-вероятно да го намериш в кръчмата. Там киснат всичките — и денем, и нощем. Когото и да попиташ, ще ти покаже Милър, всички го познават.
— Благодаря, господин Макдоналд — каза Андрюс. Признателен съм за помощта.
— Не ми благодари — отговори мъжът. — Какво толкова съм направил! Казал съм ти едно име.
Андрюс се изправи. Слабостта се бе спуснала в краката му. Той си помисли, че е от жегата, от непознатото място. Известно време стоя, без да се помръдва, за да събере сили.
— Само за едно — допълни Макдоналд. — Само за едно те моля.
На Андрюс му се стори, че той е хлътнал в здрача.
— Разбира се, господин Макдоналд. За какво?
— Ако решиш да тръгнеш в планината, ми кажи. Върни се тук и ми кажи.
— Разбира се — отвърна младежът. — Надявам се да ви виждам често. Просто искам да разполагам с малко повече време, преди да взема решение.
— Така да бъде — рече горчиво Макдоналд. — Не бързай. Разполагаш с колкото искаш време.
— Довиждане, господин Макдоналд.
Макдоналд махна ядосано с ръка и внезапно насочи вниманието си към книжата по писалището. Андрюс излезе бавно от бараката на двора и тръгна по коловоза, оставен от каруците, към главния път. Там спря. Отсреща, няколко метра вляво, се падаха тополите, зад тях сигурно беше реката, която прекосяваше пътя, Андрюс не виждаше водата, затова пък виждаше в далечината гърбавите брегове, обрасли с ниски храсталаци и бурени. Обърна се и тръгна отново към града.
Прибра се в странноприемницата вече по пладне, умората, стоварила се върху него в бараката на Макдоналд, още не го беше отпуснала. В странноприемницата хапна малко жилаво пържено месо и варен боб, пийна и горчиво горещо кафе. Администраторът, който ту влизаше, ту излизаше с накуцване от помещението, го попита дали е намерил Макдоналд, а щом той му отговори с „да“, кимна и не каза нищо повече. Не след дълго Андрюс излезе от помещението и след като се качи в стаята си, легна. Загледа как платът на прозореца се издува леко навътре, после заспа.
3
Когато се събуди, в стаята беше тъмно, през плата върху прозореца проникваше трепкащата светлина на улицата долу. Андрюс чу в далечината викове и приглушения сприхав шепот на много гласове, пръхтенето на коне и чаткането на копита. За миг не успя да си спомни къде се намира.
Седна рязко в края на леглото. Дюшекът отдолу изшумоли, Андрюс се отпусна и прокара пръсти по косата си, чак до темето и врага, после наклони назад глава — усети как го присвива приятно и топло между лопатките. Отиде в тъмнината при масичката до прозореца — тя едва се мержелееше. Намери на нея кибрит и запали лампата до легена. Лицето му в огледалото наподобяваше ярко жълто петно, което се открояваше рязко в сумрака. Андрюс потопи ръце в хладката вода и си изми набързо лицето. Избърса се със същата риза, както и предния ден. В трепкащата светлина на лампата си сложи тънката черна вратовръзка и кафявото кеневирено сако, което вече понамирисваше на пот, и се погледна в огледалото, където сякаш видя непознат. После духна лампата и излезе от стаята.