— Вътре няма да премръзнете — кресна той, за да го чуят през вятъра. — Стойте близо един до друг вътре и внимавайте да не се намокрите. Няма да ви е топло, но ще оживеете.
Андрюс застана на колене и се опита да стисне кожите за краищата, да ги вдигне, за да ги занесе на Милър, който почти бе приключил с първата част на заслона, ала пръстите му бяха изтръпнали и не го слушаха, висяха в края на дланта му и безчувствени и немощни, мърдаха едва-едва по замръзналата козина. Андрюс бръкна в снега, за да пъхне ръце под кожите и да се подпре, после се изправи неустойчиво и притиснал кожите до тялото си от кръста надолу, тръгна с тях към Милър, но точно тогава задуха още по-силно, вятърът запрати кожите върху него и за малко да го вдигне във въздуха. Младежът падна отново, беше на хвърлей от Милър и бутна през снега кожите към него.
Шнайдър не се беше и помръднал. Лежеше по корем върху малката купчинка кожи и наблюдаваше Милър и Андрюс, очите му светеха през снега и скрежа по сплъстената му, вледенена брада и коса.
Милър кръстоса кожите, завърза ги с последната връв, за да ги закрепи една за друга, и извика на Шнайдър:
— Идвай! Трябва да завлачим това на мястото, където ще легнем с Чарли.
За миг посинелите устни на Шнайдър се разтегнаха в нещо като усмивка сред леда и снега, от които лицето му беше бяло. После той поклати бавно глава.
— Идвай де! — кресна още веднъж Милър. — Ако полежиш още малко там, ще ти замръзне задникът.
Гласът на Шнайдър екна силно през воя на вятъра:
— Няма пък!
Андрюс и Милър хванаха чувала от двете страни и се приближиха към Шнайдър. Милър каза:
— Да не си полудял, Фред? Хайде, идвай. Пъхай се вътре заедно с Уил. Ще вземеш да премръзнеш.
Шнайдър се ухили отново и премести поглед от единия към другия.
— Що не вървите по дяволите, нещастници такива! — Затвори уста и размърда челюсти в опит да събере слюнка, от брадата му западаха парченца лед и буци сняг, които вятърът отнесе. Шнайдър се изплю на снега отпред. — Досега правех каквото кажете. Вървях заедно с вас, когато не ми се вървеше, отдалечавах се от водата, макар и да знаех, че зад мен вода има, останах с вас, ако и да знаех, че нямам работа тук. Нещастници! Направо ми се повдига, като ви гледам, повдига ми се от миризмата ви. От тук нататък ще се грижа сам за себе си. Друго не ме вълнува. — Той се пресегна към Милър, пръстите му с вид на крак на граблива птица задраскаха нагоре и се разтресоха от гняв. — А сега ми дай малко от вървите и ме остави на мира. Сам ще се оправям.
Лицето на Милър се сгърчи от ярост, по-страшна и от гнева на Шнайдър, той удари по снега с пестник, който потъна надълбоко, чак до твърдата почва.
— Ти си луд! — кресна той на Шнайдър. — Включи главата си. Ще премръзнеш. Никога досега не си попадал в снежна буря.
— Знам какво да правя — възрази Шнайдър. — Обмислям го още откакто сме тръгнали. А сега ми дай вървите и ме остави на мира.
Двамата се гледаха дълго. Между тях нагъсто се сипеха мънички снежинки, жилещи като вдигнат от вятъра пясък. Накрая Милър поклати глава и подаде на Шнайдър каквото беше останало от вървите. Гласът му стана по-тих:
— Прави каквото знаеш, Фред. Все ми е тая. — Поизвърна се към Андрюс и кимна рязко назад към нападалите кожи. — Идвай да се скрием.
Запълзяха през преспите, като дърпаха чувала на Андрюс. Той се обърна — Шнайдър се бе заел да връзва вървите. Работеше трескаво сам на открито, в бурята, и не гледаше в тяхна посока.
Милър и Андрюс сложиха чувала до другия чувал, вече издут от тялото на Чарли Хоуг, и го наместиха откъм единия отворен край до балата кожи. Милър отгърна втория край и извика на Андрюс:
— Пъхай се и лежи вътре. Не мърдай. Колкото повече се движиш, толкова по-голяма е опасността да замръзнеш. Поспи, ако можеш. Още известно време ще бъде така.
Андрюс се мушна в чувала с краката напред. Преди да пъхне и главата си, се обърна и погледна Милър. Той рече:
— Всичко ще бъде наред. Само прави каквото ти казвам.
После Андрюс вкара в чувала и главата си и Милър го затвори, като затрупа края със сняг, който после отъпка. Андрюс премига в мрака, в ноздрите го блъсна тежката смрад на бизон. Той притисна вкочанените си ръце между бедрата и зачака да се стоплят. Още дълго не ги чувстваше и се запита дали не са премръзнали, а когато накрая го защипаха, а след това, постоплени, и заболяха, младежът въздъхна и се поотпусна.
Вятърът намираше малки пролуки в чувала и навяваше вътре сняг, духаше така, че с поривите си запращаше кожите към тялото му. Щом утихнеше малко, те се отдръпваха. Андрюс усети, че в другия чувал до него някой се движи, и чу, че Чарли Хоуг плаче от страх. Щом лицето му се постопли, грубата козина го задраска по кожата и Андрюс усети, че по нея пълзи нещо, което се помъчи да махне с ръка, но от движението чувалът се отвори отстрани и вътре на мощна струя се просмука сняг. Андрюс застина и не се опита повече да се движи, макар и да бе осъзнал, че онова, което усеща по лицето си, е някой от паразитите, разпространени по бизоните: бълха, въшка или кърлеж. Зачака той да го ухапе и когато се случи и това, си наложи да не мърда.