След известно време твърдата кожа на чувала натежа и започна да го притиска. Вятърът като че ли бе поутихнал, защото Андрюс вече не чуваше около ушите си яростния му вой и стенания. Той понадигна свободния край на чувала, усети тежестта на снега отгоре и не видя в мрака друго освен най-слаб намек за светлинка. Пресегна се към нея и почувства сухия разпадащ се студ на преспите.
Беше отпуснал тяло под снега, между кожите, които само допреди дни бяха обгръщали плътта на бизона. Малко по малко кръвта вътре в тях започна да излъчва вяло топлина, която Андрюс усети и по своята кожа, и по кожата на бизона отстрани, след което и неговото тяло посъбра топлинка, която плъзна по жилите му. Той се унесе от писъка на халите горе и заспа.
Два дни и три нощи бурята вилня над високата долина, където мъжете бяха хванати като в капан, те лежаха, скрити под преспите, и не помръдваха, излизаха само да се облекчат и да пробият дупки в снега, за да освежат въздуха в тесните тъмни пещерки от кожа. Веднъж се наложи Андрюс да излезе в стихиите, за да пусне водата, насъбрала се в него до степен да го болят слабините и бедрата горе. Той отмести омаломощен снега, натрупал при отворения край на чувала, и след като изпълзя на хапещия студ, премига: беше се озовал в непрогледен мрак. Усети свъсен как снегът го жили по бузите и челото и студеният въздух го прорязва в белите дробове, но не видя нищо. Уплашен да направи и крачка, приклекна там, където беше пропълзял от чувала, и се облекчи в нощта. После се пъхна опипом в тесния чувал, запазил малко от телесната му топлина, която бе оставил.
През повечето време спеше, а когато не спеше, лежеше неподвижно на една страна, с колене, свити до гърдите, така че тялото му да се топли само. Когато беше буден, умът му беше вцепенен и несигурен, работеше вяло като кръвта му. Из съзнанието му се носеха мисли, размити и смътни, които ту се появяваха, ту изчезваха. Андрюс си спомни мъгляво за удобствата в бостънския си дом, те обаче му се сториха нереални и далечни и в съзнанието му тези мисли се превръщаха в бледи призраци на запаметени усещания: как се е чувствал нощем в пухеното легло, колко близо е била уютната предна всекидневна, колко унесено и глухо са звучали бавните разговори долу, след като си е лягал.
Мислеше си и за Франсин. Не си спомняше как изглежда и не се и опитваше да си спомни, представяше си я само като плът, като мекота, като топлина. И той не знаеше защо (и дори не му хрумваше да се запита), но си я представяше като част от самия себе си, която не може да стопли друга част. По някаква причина бе отхвърлил тази друга своя част. Усети как потъва към тази топлина, но още преди да я е почувствал, отново заспа премръзнал.
7
На третия ден сутринта Андрюс се завъртя изтощен под тежестта на снега и започна да копае в дългата пряспа, струпала се при главата му. Макар и да бе посвикнал със студа, който дори насън обгръщаше тънкия пласт топлина, поддържана някак от тялото му, той трепна и стиснал очи, пъхна глава между раменете си, когато почувства с плътта си смазващо мразовития сняг.
Щом се измъкна изпод преспите, още стискаше очи, а когато ги отвори, ги проряза блясък, който в миг се впи в тях с нажежената си белота. По дланите му бяха полепнали буци сняг, но въпреки това Андрюс ги долепи до очите си и ги затърка, докато болката го поотпусна. Малко по малко, присвил очи, свикна с дневната светлина. Когато накрая беше в състояние да се огледа, видя свят, какъвто не бе забелязвал дотогава.
Белотата се бе разпростряла, докъдето поглед стига, под безоблачното небе и проблясваше под слънцето, което се бе извисило. Дебелите преспи бяха затрупали лагера и лежаха из широката разлата долина като замръзнало движение, на вълни и хълмчета. Планинският склон, очертал криволичния път на долината, бе омекнал и бе променен, снегът лежеше на широка дъга около тъмните борове, нагазили от планината и в равната долина, така че само върхарите им се открояваха като тъмно петно върху белотата на снега. И по склона на планината се бяха натрупали преспи и очите му вече не срещаха плътния килим на зеленото — сега всеки бор се очертаваше рязко върху снега наоколо. Андрюс стоя дълго на мястото, където бе излязъл от чувала, и се оглежда изумен — не се и помръдваше, не искаше да нагази в снега, по който не личаха никакви следи. По едно време се наведе и заби пръст в тънката коричка отпред. Събра длан на юмрук и разшири дупката, останала от пръста му. Гребна от снега и го остави да изтече между пръстите му на купчинка до дупката, която бе издълбал. После, омаломощен от липсата на храна и замаян от дните и нощите, когато бе лежал в мрак, направи несигурно няколко крачки през преспите, които му стигаха до кръста, и след като се завъртя отново и отново, огледа земята, станала му толкова близка, че бе престанал да я забелязва изведнъж тя му се видя чужда, толкова чужда, че направо не можеше да повярва да я е виждал някога. От долината струеше ненарушавана от нищо оглушителна тишина, която се извисяваше над планината, към небето, Андрюс чуваше ясно дъха си и го затаи, за да усети още по-добре тишината. Чу как снегът се плъзга и капе, докато пада от крачолите му по по-твърдите преспи наоколо, някъде в далечината тихо изпука клон, прекършен под тежестта на снега, откъм затрупаната с преспи ограда оттатък лагера екна рязкото пръхтене на кон, толкова силно, че на Андрюс му се стори за миг да е само на хвърлей от него. Извърна се към оградата и освен облака на дъха си видя оттатък наветия сняг конете, които се движеха.