Андрюс кимна и се подчини. Докато ровеше из снега, Милър напусна лагера и след няколко минути се върна — влачеше няколко вкоравени бизонски кожи. Три пъти ходи и се връща от мястото, където бяха струпани те, и всеки път носеше още и още. След като направи купчинка от около дванайсет, затърси из снега, докато не намери брадвата. Нарами я и тръгна бавно нагоре в планината, сред непроходимата борова гора, най-ниските клони се бяха огънали под тежестта на снега. Върховете на много опираха в побелялата земя и снегът по тях се сливаше със снега долу и със странните му необичайни извивки, на които дърветата сякаш се бяха подчинили. Милър вървеше под образуваните от клоните сводове, докато накрая в далечината се създаваше впечатлението, че се движи в пещера от тъмнозелен ослепителен кристал.
Докато него го нямаше, Андрюс хвърли няколко шепи сух боб в желязното котле, което бе измъкнал от преспите. После сложи в котлето и малко сняг и го закрепи отзад на огъня, така, че да се опира отстрани на скалата. Не успя да открие в снега торбата сол, затова пък намери малко парче осолено свинско, увито в мушама, и кутия кафе. Пусна месото в котлето и затърси канчето, в което правеха кафе. Когато Милър се върна от гората, бобът къкреше, а от канчето се вдигаше едва доловимата миризма на кафе.
Милър бе закрепил на раменете си няколко борови клона, дебели и тежки откъм грапавия жълтеникав долен край, където бяха отсечени, стесняващи се отзад, където по-тънките вейки и боровите иглички оставяха по снега дълбока следа, разораваха го и заличаваха стъпките, оставени от Милър, докато той си бе проправял с усилие пъртина покрай склона на планината. Приведен под тежестта им, накрая Милър едвам се добра до огъня и остави клоните да се свлекат с трясък в преспите от двете му страни — от земята като взрив се вдигна цял облак ситна бяла прах, която няколко минути се въртя на вихрушка из въздуха.
Под нагара и мръсотията лицето на Милър бе синкавосиво от студа и изтощението. Той се олюля няколко пъти на мястото, където беше пуснал клоните, после отиде неустойчиво, по права линия при огъня и все така прав, се постопли. Стоя, без да казва нищо, докато кафето кипна и преля отстрани на котлето, а после засъска по въглените.
Каза на Андрюс тихо, с празен глас:
— Намери ли канчетата?
Андрюс премести котлето в края на огъня и се опари от горещата дръжка, но не трепна. Кимна.
— Намерих две. Другите сигурно ги е отнесъл вятърът.
Сипа кафето, което беше сварил, в двете канчета. При тях дойде и Шнайдър. Андрюс подаде едното канче на Милър, а другото — на Шнайдър. Кафето беше рядко и слабо, но мъжете го изгълтаха, както беше горещо, без да роптаят. Андрюс хвърли още една малка шепа кафе в кипналото канче.
— Не се увличай — предупреди Милър, както държеше канчето с две ръце и го въртеше, за да не му пари, и от време на време притискаше длани, за да събере от топлината му. — Нямаме достатъчно кафе, няма да ни стигне, просто го вари по-дълго.
След второто канче кафе той като че си върна от силите. Отпи от третото кафе и го подаде на Чарли Хоуг, който седеше като вцепенен край огъня и не поглеждаше изобщо мъжете. След второто кафе Шнайдър се върна в края на кръга, зад Чарли Хоуг, и загледа мрачно въглените, сиви и проблясващи едва-едва на фона на ослепителната белота, която се просмукваше през дърветата и от която сянката, където седяха, изглеждаше още по-плътна.
— Ще направим тук заслон — съобщи Милър.
Андрюс изпелтечи с уста, която още смъдеше от горещото кафе:
— Не е ли по-добре на открито, на слънце?
Милър поклати глава.
— През деня може и да е по-добре, но не и нощем. А ако излезе още една буря, какъвто и заслон да направим, ще го отнесе за минути. Ще бъде ето тук.
Андрюс кимна и допи кафето, като наклони канчето и отметна глава, така че топлият му ръб да опре горе в носа му. Поомекнал в кипналата вода, зрелият боб вече миришеше приятно. Макар и Андрюс да не се чувстваше гладен, от миризмата коремът го присви и от внезапната болка той се преви на две.
Милър каза:
— Хайде на работа. Бобът няма да е готов поне още два-три часа, пък и трябва да изправим клоните, преди да се свечери.
— Господин Милър — обади се Андрюс и макар вече да ставаше, той спря и го погледна, подпрян на едно коляно.
— Какво има, момче?
— Колко ще останем тук?
Милър се изправи и се наведе да изтръска от коленете си черната торфена кал и мокрите борови иглички. Погледна го право в лицето изпод черните си сплъстени вежди, както държеше главата си надолу.
— Няма да се опитвам да те заблуждавам, момче. — Той кимна рязко към Шнайдър, който се беше обърнал по посока на тях. — Няма да заблуждавам и Фред. Ще стоим тук, докато проходът, откъдето дойдохме, се размрази.