— Колко време ще мине дотогава? — поинтересува се Андрюс.
— Три-четири седмици при топло време — отвърна Милър. — Но няма да имаме три-четири седмици, скоро ще настъпи истинската зима. Ще останем тук до пролетта, момче. Свиквай.
— Как така до пролетта? — възкликна Андрюс.
— Най-малко шест месеца, най-много осем. Така че не е зле да се окопаем и да се подготвим за дълго чакане.
Андрюс се опита да си представи какво е шест месеца, но умът му отказваше да осмисли числото. От колко време бяха тук? От един месец? От месец и половина? Колкото и време да бяха прекарали в планината, то бе изпълнено с толкова нови преживявания, къртовски труд и изтощение, че не приличаше на време, което може да бъде измерено, осмислено, сравнено с друго. Шест месеца.
— Шест месеца — изрече той думите, сякаш, ако ги кажеше на глас, те щяха да придобият по-голям смисъл.
— Или седем-осем — уточни Милър. — Няма смисъл да умуваме за това. Дайте да се залавяме за работа, докато още ни държи кафето.
Андрюс, Милър и Шнайдър прекараха остатъка от деня в това да правят заслон. Окастриха от тънките борови клони по-малките вейки и ги струпаха на прибрана купчинка край огъня. Докато Милър и Андрюс се занимаваха с клоните, Шнайдър наряза от една втвърдена кожа, най-малката и най-младата, която успя да намери, неравни, но сравнително тънки ивици — за върви. Ножовете му бързо се притъпиха от коравата като камък кожа и се наложи да ги остри по няколко пъти, докато отреже и една-едничка връв. Щом наряза цяла купчина, ги огъна, за да се вместят в огромния казан, който намери сред вещите на Чарли Хоуг, заровени под снега. Нагреба от огъня колкото можа студена пепел и я сложи заедно с вървите в казана. След това повика Милър и Андрюс на мястото, където стоеше, и им каза да се изпикаят в казана.
— Моля? — учуди се Андрюс.
— Изпикай се — ухили се Шнайдър. — Нали знаеш как се пикае?
Андрюс погледна Милър. Той рече:
— Прав е. Така правят индианците. По този начин кожите омекват.
Тримата се облекчиха със сериозни физиономии в железния казан. Шнайдър провери до какво равнище е стигнала пепелта и като клатеше със съжаление глава, хвърли в казана още няколко шепи сняг, така че да покрие вървите. Сложи казана на огъня и се присъедини към Андрюс и Милър, които не спираха да се трудят.
Разрязаха по дължина клоните със смъкната кора и вейки и наместиха четири от прътите — два къси и два дълги — на правоъгълник край огъня. За да ги забият по-надълбоко, се заеха да копаят в подгизналата пръст, като махаха разпрострелите се корени на дърветата и пръснатите под земята камъни, и издълбаха дупки, дълбоки към половин метър. Забиха в тях прътите, така че по-високите да са откъм страната на огъня. Прихванаха здраво един за друг по-тънките и дълги клони и ги закрепиха за забитите в земята пръти — получи се устойчива рамка като на сандък, която отзад бе висока към две педи, а отпред — приблизително колкото човешки бой. Завързаха ги с вървите, които, макар и накиснати в урината и пепелта, още бяха толкова твърди, че почти не поддаваха. Вече ставаше късно, скоро щеше да се свечери, затова, останали почти без сили, мъжете спряха, за да се подкрепят с твърдия боб, който се вареше в желязното котле. Четиримата ядоха направо от него с каквито прибори бяха успели да спасят от снега, където те бяха разпилени. Без сол бобът беше безвкусен и им стана тежко, но въпреки това изядоха всичко до шушка. Докато Милър, Шнайдър и Андрюс се върнат при рамката, вървите от бизонска кожа се бяха втвърдили и свили и държаха прътите здраво като железни обръчи. Мъжете прекараха времето до вечерта в това да завързват с вървите по рамката бизонски кожи. Изкопаха от четирите страни и плитък ров, в който мушнаха краищата на кожата и ги покриха с мокра пръст и торф така в заслона нямаше да се просмукват въздух и влага.
Още преди да се е мръкнало, заслонът беше готов. Беше направен здраво, със стени и под от бизонски кожи, прихванати с върви и подпъхнати, така че поне отзад и отстрани не можеше да проникнат вода и вятър. Върху широката предна страна имаше хлабаво накачени кожи, които висяха така, че ако излезе вятър, да бъдат закрепени с дълги колчета за земята. Мъжете изровиха от снега каквото беше останало от постелките, разделиха си поравно одеялата и ги разстлаха пред огъня — да изсъхнат. На последните лъчи на слънцето, които обагряха покритата със сняг земя в бляскаво студено синьо и ослепително оранжево, Андрюс огледа заслона, който цял следобед бяха майсторили от клони и бизонски кожи. Помисли си: това тук ще ми бъде дом през следващите шест-осем месеца. Запита се какво ли е да живееш вътре. Опасяваше се от скуката, ала очакванията му не се оправдаха.