Дните им бяха запълнени с труд. Нарязаха тънки ивици омекнала кожа с дължина към половин метър, смъкнаха с ножовете козината по тях, в средата направиха прорези от около десет сантиметра и ги носеха на очите си, за да не ги заслепява снегът. От купчината борови клонки подбраха няколко, които накиснаха във вода и огънаха на кръг, а после навързаха отгоре ивици кожа, за да ги използват за нещо като ски и да се придвижват по тънката твърда коричка по снега, без да пропадат. От омекналата кожа си измайсториха неугледни ботуши, които прихващаха на прасците с върви, и така краката им не премръзваха. Ощавиха няколко кожи, за да заменят с тях одеялата, отнесени от вихрушката, дори си направиха нещо като широки кожуси — вместо връхна дреха. Отсякоха дърва за огъня — влачеха огромните трупи през снега и накрая той стана твърд и отъпкан около лагера, плъзгаха ги без усилие по заледената повърхност. Поддържаха огъня непрекъснато запален, нощем се редуваха, ставаха, излизаха на острия студ, за да хвърлят в жаравата още цепеници. Веднъж излезе силен вятър, който не утихна до среднощ, и Андрюс видя как огънят поглъща десетина дебели цепеници, без нито веднъж да се разгори, а от повеите му жаравата излъчваше силна горещина.
На четвъртия ден след бурята Шнайдър и Андрюс взеха брадви, за да отидат в гората и да насекат още дърва, които да пренесат на все по-голямата купчина при скалата с вид на комин, а Милър оповести, че ще отиде с коня в долината, за да застреля някой бизон — запасите им от месо привършваха, а денят се очертаваше хубав. Яхна единствения кон зад оградата — другите два бяха пуснати на свобода, да живеят заедно с воловете в долината, където можеха да намерят трева — и се отдалечи бавно от лагера. Прибра се някъде след шест часа и се плъзна уморено от коня. Дойде с тежка стъпка през снега при тримата мъже, които го чакаха около огъня.
— Няма бизони — каза. — Явно са се измъкнали през прохода, преди да връхлети бурята.
— Не ни е останало много месо — отбеляза Шнайдър. — Брашното е съсипано, останало ни е само едно чувалче боб.
— Тук не е толкова високо, все ще намерим дивеч — напомни Милър. — Утре пак ще изляза, нищо чудно да се върна със сърна. В най-лошия случай ще караме на риба. Езерото е замръзнало, но ледът не е толкова дебел, ще го пробием.
— Видя ли воловете? — поинтересува се Шнайдър.
Милър кимна.
— Оцелели са. На места вятърът е отвял снега, все ще се справят. Конете изглеждат зле, но при късмет и те ще оцелеят.
— При късмет — повтори Шнайдър.
Милър се отдръпна от огъня, протегна се и му се усмихна.
— Бог ми е свидетел, Фред, нямаш грамче чувство за хумор. Какво си седнал да се вайкаш, ето, устроихме се. Помня, една зима снегът ме затрупа в Уайоминг, бях съвсем сам. Високо в планината, наоколо вече нямаше дървета, нямаше и как да се спусна. Нямаше дивеч и за цяр, заклах коня, цяла зима карах на конско и на един див козел, нямаше къде да се скрия, единственият ми заслон беше кожата на коня. Тук си живеем добре. Нямаш причини да се оплакваш.
— Имам, имам — възрази Шнайдър — и ти го знаеш.
Но с времето се оплакваше все по-рядко, а накрая престана. Нощем спеше заедно с останалите в заслона, въпреки това обаче прекарваше все повече време сам и разговаряше с другите само ако го попитаха нещо, а и тогава съвсем набързо и нехайно. Тръгнеше ли Милър на лов, Шнайдър често напускаше лагера и се губеше някъде чак до вечерта, а когато се прибереше, не носеше нищо, което да оправдае отсъствието му. Очевидно бе решил да си няма взимане-даване с другите от групата и затова си създаде навика да си говори сам — веднъж Андрюс го срещна и го чу да си мърмори тихо и гальовно, сякаш приказва на жена. Смутен и поуплашен, Андрюс се отдръпна, но Шнайдър го чу и се обърна с лице към него. За миг двамата се гледаха, но Шнайдър сякаш не виждаше нищо. Очите му бяха изцъклени и празни и след малко той отклони поглед. Озадачен и разтревожен, Андрюс спомена пред Милър за новия навик на Шнайдър.
— Не се притеснявай — рече Милър. — Човек, като стои сам, започва да прави така. И на мен ми се е случвало. Няма как да не говориш, а за четирима мъже, които като нас трябва от немай-къде да стоят през цялото време заедно, не е хубаво да говорят много-много помежду си.
И така, почти през цялото време Андрюс и Чарли Хоуг стояха сами в лагера, Милър ходеше на лов, а Шнайдър обикаляше наоколо и разговаряше с образите, изникнали в съзнанието му.
След първоначалното вцепенение и стъписване, обзели го, щом се измъкна от преспите, Чарли Хоуг започна постепенно да осъзнава къде се намира и дори да го приема. Сред останките от лагера, оцелели, след като снежната буря се бе укротила, Милър успя да изрови две големи съдини с уиски, които не се бяха счупили — ден след ден даваше по малко от него на Чарли Хоуг, който го пиеше с рядкото, слабо горчиво кафе, сварено от остатъците от предния ден. Постопли се и се поотпусна от новите и нови дози кафе с уиски и започна да се движи из лагера, макар и в началото да не напускаше широкия кръг между заслона и огъня, където от топлината и от стъпките им снегът се бе разтопил. Веднъж обаче се изправи толкова рязко при огъня, че разля малко от кафето с уиски. Взе да се оглежда диво и след като изпусна канчето на земята, се шляпна по гърдите и бръкна под връхната си дреха. След това изтича на снега. Свлече се на колене при голямото дърво, където беше оставил вещите си, и зарови из снега, като бъркаше дълбоко в него и трескаво го изхвърляше навън. Когато Андрюс отиде при него и го попита какво се е случило, той само заповтаря прегракнало: