— Книгата! Книгата!
И продължи да копае трескаво в преспите. Рови близо час из снега, през няколко минути притичваше при огъня, за да постопли с животинско скимтене ръката си и синкавия сбръчкан чукан на другата му китка. Накрая Андрюс разбра каква е работата и се присъедини към него, макар и да нямаше представа къде точно да търси. Накрая отмести с вкочанени пръсти буца сняг и напипа нещо меко. Беше Библията на Чарли Хоуг, отворена и подгизнала, в легло от сняг и лед. Андрюс го повика и извади Библията — държеше я като крехка чиния, за да не се разкъсат мокрите страници. Чарли Хоуг я взе с разтреперана ръка от него и прекара следобеда и отчасти следващия ден в това да я суши страница по страница на огъня. Дните след това запълваше, като отпиваше от слабото кафе с уиски и разлистваше размазаните мръсни страници. Веднъж Андрюс — напрегнат и на ръба на това да се вбеси от бездействието и тишината, настъпваща в лагера, след като Милър тръгнеше нанякъде — помоли Чарли Хоуг да му почете. Той го погледна гневно и не отговори, върна се към Библията и продължи да я разлиства тъпо, като си сочеше усърдно с показалец редовете и сключваше съсредоточено вежди.
В тази откъснатост най-добре се чувстваше Милър. През деня ходеше да търси храна и винаги се прибираше малко преди да се смрачи — появяваше се ту зад мъжете, които го чакаха, ту пред тях, но винаги внезапно, сякаш отдън земя. Тръгваше мълком към тях с тъмно брадясало лице, което често проблясваше от снега и леда, и пускаше каквото беше убил направо върху преспите край огъня. Веднъж беше застрелял мечка, която бе нарязал на място. Когато изникна с двете половини на звяра, закрепени на раменете му, и залитна под тежестта му, Андрюс си помисли за миг, че самият Милър е огромен звяр с гротескна форма и малка глава, вместена между грамадните рамене.
Другите бяха омаломощени от това, че ядяха само дивеч, а Милър стана по-силен и издръжлив. След като цял ден бе ходил на лов, сам нарязваше каквото е убил и приготвяше вечерята — бе поел повечето задължения, които Чарли Хоуг не бе в състояние да изпълнява. Случваше се и при ясно време да ходи късно вечер с брадвата в гората, а мъжете, останали на топло край огъня, чуваха острия твърд кънтеж на студения метал, захапал студения бор.
Рядко разговаряше с другите, но мълчанието му не бе напрегнато и отчаяно, както по време на лова и на коленето на бизоните. Вечерно време, свит край огъня, който се отразяваше в заслона отзад и връщаше топлината върху гърбовете им, Милър се взираше в жълтите пламъци със светлина, която трепкаше по тъмните му спокойни черти, а върху тесните му устни обикновено играеше усмивка — може би на задоволство. Но явно се наслаждаваше не на компанията, пък била тя и мълчалива, на другите мъже — взираше се в огъня и отвъд него в мрака, тук-там озарен по наветите преспи от бледото сияние на луната и звездите. Сутрин, преди да тръгне на лов, правеше закуска за себе си и останалите и изпълняваше задачите не с удоволствие, не и с раздразнение, а като необходимо преддверие към лова. Напуснеше ли лагера, се движеше така, сякаш се гмурваше в местността, плъзгаше се на ските от млад бор и кожени върви без усилие, после се сливаше с тъмната гора на фона на снега.
Андрюс наблюдаваше мъжете наоколо и чакаше. Понякога нощем, сгушен до другите в тесния топъл заслон от бизонски кожи, чуваше как извилият се внезапно вятър свисти и стене по ъглите, в такива мигове дълбокото дишане и похъркване на спътниците му, допирът на телата им, тежката им миризма, понесла се из тясното пространство, му се струваха почти нереални. В такива моменти му се струваше, че част от него излиза навън, в тъмното, на вятъра, снега и безликото небе, където се носи слепешката през света. Понякога, малко преди да заспи, си мислеше за Франсин, точно както по време на голямата буря, когато беше сам, сега обаче си я представяше по-ясно и почти виждаше лицето й пред затворените си очи. Оставяше споменът за онази последна вечер с нея да се избистри постепенно и накрая вече се връщаше към него без свян и смущение. Виждаше как отблъсква топлата й бяла плът и се изумяваше, че го е направил, както би се изумил от постъпките на непознат.