Започна да приема тишината, в която живееше, и се опита да открие в нея смисъл. Взираше се в мъжете, които споделяха с него тази тишина — един по един. Виждаше как Чарли Хоуг отпива от горещата рядка смес кафе и разводнено уиски, за да прогони хапливия остър студ, надвиснал над него по всяко време, дори докато той седеше свит край бумтящия огън, виждаше замъглените му сълзящи очи, вперени в съсипаните страници на Библията, сякаш се опитваше отчаяно да отклони тези очи от необятния бял сняг, до който приличаше на прашинка. Виждаше как Фред Шнайдър се затваря в себе си далеч от своите спътници, сякаш самотното му нацупено присъствие бе единственото, с което можеше да се защити от безпределната студена белота наоколо. Шнайдър крачеше безогледно през преспите, стремеше се да стъпва възможно най-нашироко и дълбоко и на Андрюс му се струваше, че през тесните процепи в ивицата бизонска кожа, която Шнайдър почти не сваляше, той гледа на снега като на нещо живо, като на нещо, срещу което се готви да скочи и само дебне момента. Напоследък не се разделяше с малкия пищов, който Андрюс бе забелязал за пръв път още в Бъчърс Кросинг, понякога, както си мърмореше, плъзваше длан към кръста си и милваше нежно ръкохватката на оръжието. Колкото до Милър, Андрюс винаги спираше, щом се замислеше какъв вид му се иска да приеме той. Виждаше го груб, тъмен и чорлав на фона на белия сняг, подобно на далечна ела Милър се отличаваше от всичко наоколо и в същото време бе неразделна част от него. Сутрин Андрюс наблюдаваше как Милър навлиза в непроходимата дъбрава и винаги имаше усещането, че той не толкова се скрива от погледа му, колкото се слива с местността до степен да не може да бъде различен.
Андрюс не бе в състояние да види себе си. Сякаш мислеше за друг човек, си представяше какъв е бил няколко месеца преди Бъчърс Кросинг, как е гледал на запад от реката, към земите, където се намираше сега. Какво ли си е мислел тогава? Какъв е бил? Как се е чувствал? Сега се възприемаше като смътна сянка, която не прави нищо, няма облик. Веднъж, в един ясен безоблачен ден, хвърлил ослепително тъмни сенки над мястото край бледия огън, където седяха с Чарли Хоуг и Шнайдър, Андрюс изпита потребността, тревожния подтик да се махне от двете смълчани грамади до него. Без да им казва и дума, привърза към краката си самоделните ски, които рядко си слагаше, и от лагера пое бавно към долината. Вървя дълго с очи, вперени в краката му, които се плъзгаха, свистяха по заледения отгоре сняг. Уж ходилата му бяха премръзнали, направо вцепенени от снега, а тилът му пламтеше от незатуленото от нищо слънце. Когато краката го заболяха от постоянното несигурно хлъзгане напред, Андрюс спря и вдигна глава. Беше заобиколен отвред от белота, проблеснала с остри като игли пламъчета. Андрюс направо ахна, толкова безбрежно бе онова, което виждаше. Вдигна още малко очи и съгледа в далечината трепкащите тъмни точки на боровете, плъзнали по планинския склон нагоре към чистото синьо небе, но докато се взираше в тъмния ярък ръб на планината, врязал се в синевата, целият склон затрепка и чертата на хоризонта се замъгли: изневиделица всичко — горе, долу и околовръст бе погълнато от тази белота, в очите го проряза остра парлива болка и той се дръпна непохватно назад. Премига и затули със свити на шепи длани очите си, ала дори със затворени клепачи не виждаше друго освен белота. От устните му се изтръгна тих нечленоразделен вик, Андрюс усети, че е безтегловен в тази белота, и за миг изгуби представа, дали още стои прав, или е хлътнал надолу в снега. Размаха във въздуха ръце, после присви колене и премести дланите си надолу. Те докоснаха мекия сняг с вледенена коричка. Андрюс заби пръсти в снега, гребна малко от него и бързо го допря до очите си. Чак тогава забеляза, че е тръгнал от лагера без защитната препаска и че отразено върху равния сняг, слънцето го е заслепило до степен той да не вижда изобщо. Стоя дълго, приклекнал в преспите — разтъркваше затворените си клепачи със снега, който изчегъртваше изпод дланите си. Накрая раздалечи едва-едва пръсти, с които бе затиснал очите си, и различи смътно тъмното петно на дърветата и скалите, бележещи лагера. Все така стиснал клепачи, се завлачи бавно натам, случваше се да изгуби в слепотата си равновесие и да се строполи в снега, а щом паднеше, се престрашаваше да погледне бързо през пръсти, за да провери дали върви в правилна посока. Когато накрая пристигна в лагера, очите му пареха от болка така, че той не виждаше нищо, дори и за кратък миг. Шнайдър отиде да го пресрещне и го отведе в заслона, където той близо три дни лежа в мрака, докато се излекуват очите му. Оттогава не погледна нито веднъж снега без препаската от груба кожа, която да го защитава, и не отиде нито веднъж в огромната бяла долина.