Седмица след седмица, а накрая и месец след месец мъжете трябваше да понасят променливото време. Някои дни бяха горещи, ясни и летни, толкова тихи и безветрени, че от снега по боровите клони не падаше и снежинка, други бяха студено сиви, с вятър, който свистеше из долината, подхванат като от фуния между дългите планински вериги от двете страни. Валеше сняг и от него в тихи дни въздухът приличаше на плътна стена, която се смъква полека от сивкавобялото небе, друг път халите го разнасяха, трупаха го на дебели преспи около заслона и отвътре се създаваше усещането, че живеят в куха снежна пещера. Нощем сковаваше отчаян хапещ студ и колкото и да се притискаха един към друг, колкото и да се завиваха с тежките бизонски кожи, мъжете спяха неспокойни и притеснени. Дните се нижеха, неразличими един от друг, седмиците се сливаха, Андрюс не усещаше как времето отминава, нямаше как да измери кога ще се запролети и снегът ще се стопи. От време на време поглеждаше към резките, които Шнайдър оставяше върху един боров клон със смъкната кора, за да отброява дните. Броеше ги по инерция, безчувствено, ала числото не значеше нищо за него. Забелязваше, че месеците отминават, по това, че на равни промеждутъци Шнайдър идваше и си искаше парите за месеца. В такива мигове Андрюс отброяваше съсредоточено от банкнотите в колана си парите, поискани от Шнайдър, и се питаше разсеяно къде ли ги държи. Но дори това не създаваше у него усещането за отминаващо време, то бе задължение, което Андрюс изпълняваше по молба на Шнайдър, и нямаше нищо общо с времето, което си стоеше застинало и го държеше там, където той беше.
8
В края на март и началото на април времето се пооправи и ден след ден Андрюс гледаше как снегът в долината се топи мъчително бавно. Най-напред се скри там, където бе най-тънък, и иначе равната долина се превърна в пъстър килим от излиняла трева и буци мръсен сняг. Дните се превърнаха в седмици и от влагата на топящия се сняг, просмукала се в почвата, от все по-топлите дни сред посърналата зимна трева покараха нови стръкчета. Сивкавожълтата ланшна покривка се застла с тънък зелен слой.
С топенето на снега, разкалял пръстта, се появи и повече дивеч, в долината започнаха да слизат кошути, които пасяха от свежите млади стръкчета трева и се престрашаваха често да дойдат на хвърлей от лагера чуеха ли звук, вдигаха глави и наостряха триъгълни малки уши, а сетне, готови за бягство, свеждаха и напрягаха тела, след това, ако звукът не се повтореше, продължаваха да пасат със светлокафяви шии, извити на нежна дъга към земята. По върхарите горе свирукаха пъдпъдъци, които кацаха при кошутите и се хранеха заедно с тях, а пъстрите им телца на сиви, бели и жълтеникави петна се сливаха със земята, по която се движеха. Сега вече дивечът бе в изобилие, само на крачка от тях и не се налагаше Милър да обикаля в гората, затова той пъхаше едва ли не презрително в свивката на ръката си малката пушка на Андрюс, отдалечаваше се на хвърлей от лагера и като мяташе нехайно приклада на рамо, застрелваше колкото дивеч им трябва. На мъжете им беше втръснало от пъдпъдъци, лосове и сърни, а ако нарежеха дивеча и после не го изядяха, той се разваляше от все по-топлото време. Всеки ден Шнайдър се спускаше през топящия се сняг към прохода, за да огледа преспите, откъснали ги от външния свят. Милър се взираше в слънцето, оглеждаше мрачно все по-широките петна гола земя, плъзнали и нагоре към склона на планината, и не казваше нищо. Чарли Хоуг не се откъсваше от опърпаната Библия, но някак изненадано току вдигаше глава и оглеждаше променящата се земя. Не отделяха чак такова внимание на огъня, който бяха поддържали цяла зима, няколко пъти го оставиха да угасне и се налагаше да го палят отново с огнивото, което Милър носеше в джоба на ризата си.
Макар и долината да се бе изчистила почти изцяло от снега, там, където равната местност се издигаше към дърветата и планината, още имаше дълбоки преспи. Милър пусна да пасе на воля и коня, който цяла зима бяха държали зад оградата — изпосталял от оскъдните дажби зърно и храна, които си бе набавял, конят опасе всичката трева, покарала наскоро по голата земя около огъня. Когато той си върна малко от силите, Милър го оседла и след като се отдалечи от лагера, навлезе в долината, откъдето се върна след няколко часа заедно с двата коня, избягали на свобода през зимата. След дългите волни месеци бяха почти диви и когато Милър и Шнайдър се опитаха да ги вържат, за да не се отдалечават от лагера, те се изправиха на задни крака, отметнаха глави, развяха гриви и забелиха очи. След като няколко дни попасоха от младата трева, козината им си върна малко от блясъка и те вече не бяха толкова необуздани. Накрая мъжете успяха да ги оседлаят, ала не можаха да пристегнат под корема им подпръга, толкова бяха отслабнали животните през трудната зима.