— Още няколко дни лошо време — каза мрачно Милър, — и вече нямаше да имаме коне. Щеше да се наложи да се добираме пеш до Бъчърс Кросинг.
Милър, Андрюс и Шнайдър отидоха с укротените оседлани коне в долината. Спряха при каруцата, издържала под открито небе на всички зимни хали, някои от дъските по дъното се бяха изметнали, а металните части бяха хванали ръжда.
— Върши работа — отсъди Милър. — Само тук-там да я смажем, и готово.
Надвеси се от коня и докосна с показалец тежкия метален обръч около колелото, след това погледна ярката на цвят ръжда на върха на пръста си и го избърса в коравия от мръсотията панталон.
От мястото, където беше оставена каруцата, мъжете тръгнаха да търсят воловете, пуснати по време на бурята.
Намериха ги всичките живи. Не бяха чак толкова изпосталели и кокалести като конете, но бяха много по-диви. Когато мъжете се приближиха, се понесоха с тежък тропот и побягнаха нанякъде. Тримата прекараха четири дни в това да залавят осемте вола и да ги връщат в лагера, където ги връзваха и ги пускаха да пасат. След като напълниха стомасите си с тревата, която растеше бързо, те също се поукротиха и в края на седмицата мъжете успяха да ги запрегнат в каруцата и да обикалят няколко часа безцелно из долината, сред разложените трупове на бизоните, убити през есента. От все по-топлото време те смърдяха, а тревата наоколо бе покълнала гъста и тучна.
Андрюс вече не се чувстваше толкова вкочанен, както през зимата. Докато се трудеше с воловете, мускулите му се поотпуснаха, от раззеленилата се земя зрението му се изостри, а слухът му, свикнал през зимата само с шумове, поглъщани от тежките пластове сняг, започна да долавя безбройните звуци в долината: шумола на лекия ветрец сред твърдите борови клони, плъзгането на краката му по все по-гъстата трева, скърцането на кожата, докато седлото мърдаше върху коня, гласовете на мъжете, които ехтяха в далечината и заглъхваха.
След като воловете се поохраниха и отново свикнаха да се трудят, напътствани от човешки ръце, Шнайдър прекарваше все повече време в това да снове между лагера и затрупания от преспите проход, който все някога щеше да ги пусне да слязат от високата долина и планината в равните низини. Имаше дни, когато се прибираше превъзбуден и развълнуван и ходеше от човек на човек, за да каже през шепот, на тиха скоропоговорка:
— Топи се бързо — обясняваше. — Под твърдата кора е размекнат и скашкан. Още няколко дни, и ще можем да минем.
Друг път се връщаше мрачен.
— Проклетата кора задържа студа. Де да имаше две-три топли нощи, и ще поотпусне.
А Милър го гледаше развеселено и не враждебно и не казваше нищо.
Веднъж Шнайдър се прибра от огледа на снега по-развълнуван от обикновено.
— Хора, можем да минем! — оповести задъхано. — Минах здрав и невредим от другата страна на преспите.
— С коня ли? — попита Милър, без да става от бизонската кожа, на която се беше излегнал.
— Пеш — отвърна Шнайдър. Най-много четиресет-петдесет метра дълбок сняг, а от там нататък си е чисто.
— Колко дълбок? — поинтересува се Милър.
Шнайдър вдигна ръка с дланта надолу така, че да е на няколко сантиметра над главата му.
— Малко над човешки бой. Ще минем лесно.
— И казваш, вървял си пеш.
— Ами да — потвърди Шнайдър. — И се прехвърлих от другата страна.
— Глупак такъв — промърмори тихо Милър. — А не спря ли да помислиш какво ще стане, ако мокрият сняг поддаде?
— Такова нещо не може да се случи с Фред Шнайдър — потупа се той с юмрук по гърдите. — Фред Шнайдър знае как да се погрижи за себе си. Не рискува излишно.
Милър се ухили.
— Не те свърта да го удариш на живот и жени, готов си задникът ти да гори в ада, само и само да се добереш по-бързо до тях.
Шнайдър махна припряно с юмрук.
— Остави! Няма ли да товарим вече?