Милър се излегна по-удобно на бизонската кожа.
— Не бързай толкова — рече му лениво. — Ако снегът е дълбок, колкото казваш — а аз знам, че наистина е толкова дълбок, — имаме още няколко дни.
— Но ние можем да минем още сега! — продължи да упорства Шнайдър.
— Ами да — каза Милър. — И рискуваме да хлътнем. Воловете да останат под някой и друг тон мокър сняг, да не говорим пък за нас, и тогава какво?
— Няма ли поне да погледнеш? — изхленчи Шнайдър.
— Не е нужно — увери го Милър. — Както казах, ако снегът наистина е толкова дълбок, колкото казваш, имаме още няколко дни. Просто ще поизчакаме.
И те зачакаха. Чарли Хоуг излизаше полека от зимния си унес и по час-час и нещо се занимаваше с воловете и каруцата, докато те не я затеглиха — най-малкото празна — със същата лекота, както предната есен. Под негово ръководство Андрюс опуши големи количества трийсетсантиметрова пъстърва и дълги ивици бизонско, така че да им стигнат по време на дългото пътуване надолу по планината и през долината. Милър отново започна да обикаля из планинския склон, който още бе затрупан с омекнал сняг, носеше в свивката на ръката си и две пушки, своя шарп и малката двуцевка на Андрюс. Мъжете, останали в лагера, често чуваха бумтежите на шарпа и отсечения пукот на малката пушка, случваше се Милър да донесе със себе си и каквото беше убил, ала обикновено го оставяше там, където го бе издебнал. Когато беше в лагера, погледът му постоянно се плъзгаше по дългата долина и извисилите се очертания на планинските склонове наоколо, а наложеше ли се по една или друга причина да извърне очи, го правеше без желание.
Мрачното настроение, обзело Шнайдър, след като Милър отказа първия път да напусне долината, прерасна в нещо като тиха настървеност, очевидно насочена към Милър, макар и той да не го осъзнаваше. Говореше с него само за да настоява всеки Божи ден — той да го придружи до прохода, за да огледат колко сняг е останал. Щом Шнайдър започнеше да подканя, Милър се съгласяваше, но не враждебно, не и дружелюбно. Яздеше равнодушно до Шнайдър и се прибираше все така равнодушно със спокойно лице до Шнайдър, който от гняв бе почервенял до мораво. И на нечленоразделните думи, с които Шнайдър продължаваше да упорства, отвръщаше само:
— Още не.
Макар и Андрюс да не казваше нищо, последните няколко дни бяха за него най-непоносими. При мисълта, че скоро си тръгват, той отново и отново се хващаше, че е стиснал юмруци и дланите му са плувнали в пот, ала не можеше да каже защо толкова му се иска да си тръгнат оттук. Разбираше защо Шнайдър е тъй нетърпелив, знаеше за простичкото му желание да напълни стомаха си с човешка храна, да заобиколи тялото си с мекотата на чисто легло, да изпразни натрупалата се сласт в плътта на някоя чакаща го жена. Ала макар и да включваше по малко от всички тези неща, собственото му желание бе по-силно и по-смътно. Къде искаше Андрюс да се върне? Откъде искаше да се махне? Но колкото и неясно да бе това желание, то си оставаше остро и болезнено в него. Няколко пъти тръгваше по отъпканата пътека в снега, по която Милър и Шнайдър се спускаха в прохода, и стоеше при наветите преспи в тясната клисура между двата еднакви върха, бележещи входа в долината. Назъбената червеникавокафява скала на върховете над преспите се бе врязала в синьото небе. Андрюс надзърташе в тесния отворен коридор, издълбан от Шнайдър в снега, той обаче лъкатушеше и Андрюс не можеше да види равнината долу.
Безпомощни пред невъзмутимия Милър, всички чакаха. Чакаха и когато преспите, струпани в плътната сянка на гората, започнаха да се топят и да се стичат на малки вадички покрай лагера. Чакаха до края на април. После една вечер край огъня Милър рече:
— Нощес да се наспите хубаво. Утре товарим и тръгваме.
След като го каза, настъпи дълго мълчание. После Шнайдър се изправи, подскочи във въздуха и нададе дълъг победоносен вик. Шляпна Милър по гърба. Завъртя се два-три пъти, като се смееше без думи. Шляпна още веднъж Милър по гърба.
— Мили Боже, крайно време беше! Мили Боже, Милър. Все пак не си гадняр, а?
Няколко минути се въртя в тесен кръг, като се смееше и говореше несвързано на другите. След онова, което оповести Милър, Андрюс се зарадва за миг, ала после усети странна тъга, предчувствие за носталгия. Погледна малкия огън, който пламтеше весело в мрака, погледна и мрака отзад. Там беше долината, която той бе опознал като петте си пръста, Андрюс не я виждаше, но знаеше, че е там, че там са и разлагащите се трупове на бизоните, за чиито кожи те бяха заплатили с потта, времето и отчасти със силите си. Същите тези кожи лежаха на купчини в мрака, скрити от погледа му, на сутринта те щяха да ги натоварят на каруцата и да напуснат това място, а Андрюс имаше чувството, че няма да се върне никога, макар и да знаеше, че все пак трябва да дойде, за да прибере кожите, които нямаше да успеят да свалят сега. Усещаше смътно, че ще му се наложи да изостави нещо, нещо, което сигурно щеше да му бъде скъпо, стига той да проумееше какво точно е то. Вечерта, след като огънят угасна, Андрюс легна сам в мрака, извън заслона и почувства как пролетният студ се просмуква през дрехите до тялото му, накрая заспа, но през нощта се буди няколко пъти и премигва в беззвездната тъмнина.