Още с първите лъчи на зората Шнайдър ги вдигна от сън. За да ознаменуват последния си ден тук, решиха да изпият каквото е останало от кафето, което пазеха от седмици. Чарли Хоуг го направи силно и горчиво и след воднистата течност, която бяха варили от остатъците в котлето, свежата силна миризма ги удари в главите и вдъхна на телата им нови сили. Те впрегнаха воловете и откараха каруцата на откритото място, където кожите лежаха, прихванати на високи бали.
Докато Андрюс, Шнайдър и Милър ги товареха на каруцата, Чарли Хоуг почисти в лагера и опакова пушената риба и месо при другите вещи в големия сандък, който цяла зима бе стоял покрит с брезент край огъня. Омаломощени от това, че дълго бяха карали само на дивеч и риба, тримата едвам удържаха огромните тежки бали. Сложени по две, шест от тях покриха дъното на каруцата, мъжете успяха да наместят върху тях още шест, така че, завързани, те достигнаха човешки бой, ако ги гледаш отстрани на ритлите. И макар че от усилията се бяха задъхали и едвам се държаха на крака, Милър подкани да сложат върху дванайсетте още шест бали, така че накрая кожите стърчаха накриво на три-четири метра над капрата, където щеше да седне Чарли Хоуг.
— Много са — каза запъхтян Шнайдър, след като наместиха и последната бала. Лицето му под мръсотията и пушека бе много бледо, по-светло от косата и брадата му, той едвам дишаше, но все пак се отдръпна от каруцата и огледа извисилия се товар. — Няма да издържи. Още на първото неравно място ще клюмне и ще падне.
Милър взе от купчината с вещите, които Чарли Хоуг бе струпал до каруцата, колкото върви намери. Не отговори на Шнайдър. Завърза парчетата старо въже едно за друго и се зае да го прихваща отгоре за пръчките на ритлите. Шнайдър каза:
— И да ги завържеш, още по-лошо ще стане. Тази каруца не е предвидена за такива тежки товари. Какво ще правим, ако се счупи някоя ос?
Милър прехвърли въжето над балите.
— Ще я придържаме, докато се спускаме — обясни той. — Ако внимаваме, осите ще издържат. — Известно време мълча. — Искам да се приберем в Бъчърс Кросинг с истински товар. И да погледаме как на онези им изскачат очите.
Завързаха кожите за каруцата възможно най-здраво, като издърпаха въжетата, опънаха ги и кожите се сплескаха, показаха се отстрани над ритлите. След като обезопасиха товара, мъжете застанаха отстрани и го огледаха, после се извърнаха и към направените на бали кожи, които не можеха да вземат. Според Андрюс на земята имаше към четиресет.
— Още две каруци — отбеляза Милър. — По-късно през пролетта ще се върнем да ги приберем. Ще превозим към хиляда и петстотин кожи, тук ще останат още три хиляди. Общо към четири хиляди и шестстотин-седемстотин. Ако цените се задържат, това прави над осемнайсет хиляди долара. — Той се усмихна безизразно на Андрюс. — Делът ти възлиза на над седем хиляди долара. Не е зле за зима, през която не си правил нищо, а?
— Стига вече — спря го Шнайдър. — Брой парите, когато са ти в ръката. Хайде да приключваме с товаренето и да се махаме оттук.
— Трябваше да се включиш и ти със свой дял, Фред — каза Милър. — Щеше да изкараш много повече пари. Чакай да видим…
— Стига де — прекъсна го отново Шнайдър. — Не се оплаквам. Поех своя риск. Пък и ти още не си прекарал товара до града.
— Чакай да видим — продължи Милър. — Ако се беше престрашил на дял от една шеста, щеше да…
— Стига — рече и Андрюс и сам се изненада от гласа си. Усети, че се е поядосал на Милър. — Казах вече, ще се погрижа за Шнайдър. Ще му дам пари над месечното заплащане.
Милър го изгледа бавно. Кимна едва-едва, сякаш бе проумял нещо.
— Разбира се, Уил. Ти си знаеш.
Шнайдър почервеня и изгледа ядосано Андрюс.
— А, не, благодаря. Поисках шейсетачка на месец и си я получавам. Фред Шнайдър знае да се грижи за себе си, не иска нищо от никого.
— Добре тогава — ухили се глуповато Андрюс. — Щом се приберем в Бъчърс Кросинг, ще те черпя едно голямо.
— Благодаря ти — отвърна сериозно Шнайдър. — Ще ти бъда признателен.
Пъхнаха под високата капра багажа и храната и се огледаха — да не са забравили нещо. През дърветата заслонът, където бяха презимували, изглеждаше малък и недостатъчен за задачата, която е изпълнил. Андрюс знаеше, че той пак ще си бъде тук, когато през пролетта или лятото се върнат за другите кожи, но сетне, през следващите сезони, ще се спече от слънцето и горещината, ще се напука от хапещия студ на снега и леда и ще започне да се разпада, да се разлага на късове и парченца, докато накрая изчезне и като свидетелство на тяхната тежка зима останат само пъновете, които те са забили в земята. Андрюс се запита дали и някой друг ще види заслона, преди той да бъде заличен от природните стихии и да се слее с дълбокото ложе на боровите игрички, върху което стоеше.