Оставиха другите бали с кожи, където си бяха, не си направиха труда да ги изтикат сред дърветата, където да са скрити от поглед. Чарли Хоуг ги поръси с каквото беше останало от стрихнина, за да изтреби паразитите, загнездили се в тях. Милър, Андрюс и Шнайдър оседлаха конете, омотаха одеялата и дребните вещи в омекнали бизонски кожи и ги завързаха отзад на седлата. Чарли Хоуг се покатери на високата капра и по знак от Милър се наведе така, че да е далеч от накамарените бали с кожи, разгъна зад себе си дългия камшик и го вдигна живо над волския впряг. Скосеният му връх изплющя силно и веднага след плющенето екна пискливият вик на Чарли Хоуг:
— Дий!
Сепнати, воловете се напрегнаха под тежестта на каруцата и забиха дълбоко в пръстта раздвоените си копита. Дървеният хамут се бе впил в плътта на плешките им, огънато от напъните им, дървото сякаш стенеше. Наскоро смазаните колела се въртяха в осите, каруцата напредваше сантиметър по сантиметър и набираше скорост — воловете си бяха върнали равновесието. Под тежестта на кожите колелата затъваха надълбоко в размекнатата пръст и оставяха успоредни коловози, тъмни и тежки сред жълтозеленикавите светли багри наоколо. Обърнеха ли се, мъжете ги виждаха, докъдето поглед стига.
На прохода снегът още стигаше до глезените на животните, но беше мек и воловете вървяха сравнително лесно през него, макар че колелата хлътнаха почти до главините в мократа земя. Спряха на най-високата точка на прохода, точно между двата върха, извисили се като грамадни стражи пред съсипаната порта за долината. Шнайдър и Милър огледаха ръчката, с която се спираха колелата, така че каруцата да не се понесе прекалено бързо надолу, докато слизат от склона. През това време Андрюс се обърна да види долината, която след броени мигове щеше да се скрие от поглед. От това разстояние наскоро покълналата трева наподобяваше зелена мъглица, която се стелеше досами земята и проблясваше на ранното слънце. Андрюс не можеше да повярва, че това е същата долина, гъмжала от хиляди бизони, които в предсмъртни мъки са се гърчели, мятали са се и са се гънели, не можеше да повярва, че тази трева някога е била обагрена и слепната от кръв, не можеше да повярва, че това е същото късче земя, разкъсвано от яростта на зимните хали, не можеше да повярва, че допреди няколко седмици то е било голо и безлико под ослепителното бяло покривало. Огледа го от край до край, докъдето стигаше погледът му. Взреше ли се по-внимателно, дори от такова разстояние различаваше точиците на тъмните трупове, с които бе осеяно. Обърна се и подкара коня към прохода, встрани от другите и от каруцата, която стоеше неподвижно на върха. След няколко мига чу зад себе си как конските копита чаткат бавно и колелата скърцат мудно. Групата започна дългото спускане.
Малко след прохода тримата мъже слязоха от конете и ги завързаха хлабаво един за друг, за да вървят отзад, докато те слизат от планината. Оставената от бизоните просека, по която се бяха изкачили през есента в планината, беше размекната, но не и кална, както долината. Щом каруцата тръгнеше по нанадолните, колелата току се хлъзгаха встрани — Милър намери в сандъка с багажа на Чарли Хоуг три въжета и върза с тях товара. Докато каруцата се спускаше, тримата вървяха отстрани или отзад, изравняваха се с товара и дърпаха силно въжетата, та каруцата да не се преобърне по стръмнището. Случваше се на някой по-остър завой клюмналата тежест на претоварената каруца да ги дърпа така, че още малко, и да ги събори на земята, и те се плъзгаха по мократа трева, забиваха пети, за да се закрепят, а ръцете им пламваха от въжетата, които теглеха.
Слизаха от планината по-бавно, отколкото се бяха изкачвали. Чарли Хоуг, който до кожите, струпани отзад, приличаше на джудже, седеше с изправен гръб на капрата, накланяше се заедно с каруцата, променяше скоростта, като внимателно съчетаваше плющящия камшик с ръчката за колелата. Спираха често — омаломощени от дългата зима, и животни, и хора не бяха в състояние да вървят дълго без почивка.