Малко преди пладне намериха леко встрани от планината равно плато. Извадиха от устата на конете юздечките, разпрегнаха воловете и ги пуснаха да пасат по тучната трева между ситните камъни, с които бе осеяно платото. Върху една плоска скала Чарли Хоуг наряза на еднакви парчета дълъг къс пушено дивечово месо и ги раздаде на мъжете. Ръката на Андрюс го пое вяло и го вдигна към устата му, но няколко минути той дори не го опита. От изтощение мускулите на стомаха му се свиваха и му се повдигаше, пред очите му се носеха мънички точици, които ту потъмняваха, ту ставаха ярки, и накрая той легна на тревата. След известно време отхапа от жилавото като кожа месо. Венците му бяха възпалени от това, че дълго време е карал на дивеч, и го заболяха от коравите мръвки, затова той ги подържа в устата си — да омекнат. След като ги глътна почти насила, се изправи въпреки умората, от която краката му туптяха, и се огледа. Видя по планинския склон истинско буйство от най-различни оттенъци и багри. По върховете на боровите клони, там, където бяха покарали млади филизи, тъмнозеленото изсветляваше до жълтеникаво, храстите вече бяха напъпили в алено и бяло, над сребристобелите стволове на трепетликите се зеленееха млади клонки. Поникналата току-що бледа трева по земята отразяваше навред слънчевите лъчи и те проблясваха в сенчестите усои под огромните борове, а тъмните им дънери грееха с тази светлина, сякаш идваше от стаеното лоно на самите дървета. На Андрюс му се струваше, че ако се ослуша, ще чуе звука на растежа. Сред клоните прошумоли лек повей, боровите иглици се потъркаха една в друга и зашепнаха, от тревата долетя тихото жужене на безчет насекоми, които се щураха скришом и си вършеха своите си дела, навътре в гората изпука клонка, откъртена от невидим звяр. Андрюс си пое дълбоко от дъхавия въздух с мирис на намачкани борови иглички и на бавна тлен, лъхащ откъм земята в сянката на огромните дървета.
Точно преди пладне мъжете продължиха бавното спускане надолу, Андрюс се обърна и погледна планината, от която бяха слезли. Просеката криволичеше напосоки и той не бе сигурен накъде трябва да гледа, за да види откъде са дошли. Взря се нагоре, където според него беше върхът, ала не го различи. Пречеха му дърветата около просеката, от тях не можеше да прецени къде са били и колко от пътя са извървели. Обърна се отново напред. Просеката лъкатушеше надолу и се скриваше от погледа му. Андрюс зае мястото си между Шнайдър и Милър и групата продължи мъчителното слизане от планината.
Слънцето напичаше и той усещаше остро, че се е вмирисал, както и мъжете от двете му страни. Погнусен, се извърна първо на едната, сетне и на другата страна в опит да долови уханието на свежия ветрец. Изведнъж си даде сметка, че не се е къпал от онзи първи следобед преди няколко месеца, когато от глава до пети го е оплискала кръвта на бизона, че не си е прал и дрехите и дори не ги е събличал. Изведнъж му се стори, че ризата и панталонът са вкоравени и тежки и му е неприятно да мисли за тях. Усети как настръхва от самия допир на дрехите до тялото му. Потрепери, сякаш застигнат от леден вятър, после издиша с отворена уста въздуха и пак вдиша. Чувстваше се все по-мръсен, докато се спускаха по стръмнището от планината. Накрая изпадна в нервна агония, която не можеше да показва. Спреше ли групата да почине, Андрюс сядаше встрани от другите и внимаваше да не мърда много-много, за да не се допират дрехите до плътта му.
В средата на следобеда до ушите им достигна тих тътен, все едно вятър духа в тунел. Андрюс спря и се ослуша и Шнайдър, който гледаше право напред към клатушкащата се каруца, се блъсна в него. Изруга тихо, но не свали очи от каруцата и Андрюс се придвижи напред, на еднакво разстояние между Шнайдър и Милър. Лека-полека тътенът се усили и Андрюс видя, че е сгрешил в първото си впечатление и това не е вятър, който духа в полите на планината, там, където тя се слива с равнината.
Милър се обърна и се усмихна на Андрюс и Шнайдър.
— Чухте ли? Малко остава.
Чак тогава Андрюс осъзна, че звукът, който чува, явно е от реката, придошла от разтопилия се сняг.
При мисълта за края на спускането и за прохладната вода те ускориха крачката и усетиха прилив на сили. Чарли Хоуг изплющя с камшика и поотпусна малко ръчката за колелата. Каруцата се люшна опасно върху неравния път, по едно време колелата откъм страната на тримата мъже се надигнаха на няколко сантиметра от земята, затова Чарли Хоуг дръпна ръчката и кресна, тримата мъже задърпаха отчаяно въжетата, каруцата се разтресе за миг, а после отново се закрепи на четири колела и се разлюля неустойчиво под тежестта на клюмналите кожи. От там нататък вече напредваха по-бавно, а мисълта за скорошната почивка ги крепеше и те спряха чак когато излязоха на обраслата с мъх леко наклонена плоска скала, по която се стигаше на брега на реката.