Конят се дърпаше, правеше няколко крачки по каменистото корито в плитчините и след като спреше, вдигаше един по един крака и ги тръскаше леко над повърхността. Милър го потупа отстрани по плешката, прокара пръсти през гривата му, наведе се и му каза в ухото нещо, с което да го успокои. Конят продължи нататък, водата се застича около краката му, запени се и се раздели, после започна да става по-дълбока и вече му стигаше до пищялите, сетне и до коленете. Милър го водеше на зигзаг през реката, а ако той се хлъзнеше на гладките камъни по дъното, го спираше за малко и го успокояваше, като го потупваше и му говореше тихо. В средата на реката водата вече стигаше над краката на Милър върху стремената и над корема на коня и се разстъпваше чак при плешките му. Милър нагази много бавно на зигзаг в по-плитка вода и след няколко минути вече бе прекосил реката и бе стъпил на твърда почва. Махна с ръка, после вкара отново коня във водата и тръгна да се връща на зигзаг по същия път, откъдето беше дошъл.
След като отиде при другите на отсрещния бряг, слезе от коня и тръгна към тях — ботушите му бяха пълни с вода и жвакаха, а по скалата оставаше тъмна диря.
— Добър брод — рече Милър. — Почти равен е чак до другия бряг. Точно в средата е дълбочък, но воловете ще минат, каруцата също, достатъчно тежка е, за да не я отнесе течението.
— Добре тогава — отвърна Шнайдър. — Да тръгваме.
— Чакай малко — спря го Милър. — Искам, Фред, да яздиш до челния впряг и да го направляваш. Аз ще бъда отпред, ти само върви след мен.
Шнайдър го изгледа с присвити очи, сетне поклати глава.
— А, не — отсече той. — По-добре не. Никога не съм харесвал волове, те също не ме обичат. Друго щеше да е, ако бяха мулета. Но не и волове.
— Няма да правиш нищо — започна да го убеждава Милър. — Само ще яздиш надолу по течението пред тях, те сами ще си минат.
Шнайдър поклати още веднъж глава.
— Пък и не ми е работа — добави той.
Милър кимна.
— Не ти е — съгласи се той. — Така е. Но Чарли няма кон.
— Дай му твоя и се качи тук при Уил — предложи Шнайдър.
— Карай, няма да се разправяме сега и за това — склони Милър. — Сам ще ги преведа.
— Не — намеси се и Чарли Хоуг. Тримата се обърнаха изненадани към него. Той се прокашля. — Това е моя работа. И не ми трябва кон. — Чарли Хоуг посочи със здравата си ръка вола в челния впряг. — Ще яхна него. Така и така това е най-добрият начин да ги преведем.
Милър го изгледа с присвити очи.
— Ще се справиш ли, Чарли? — попита.
— Разбира се — отвърна той. Бръкна под ризата си и извади Библията с изметната корица и съсипани от водата страници. — Господ ще ми помогне. Ще ме насочи в правия път.
После си глътна стомаха и пъхна Библията под ризата си, в колана. Милър го погледа още малко и кимна.
— Добре тогава. Върви право след мен, чу ли? — Той се извърна към Андрюс. — Ти, Уил, се прехвърли с коня. Като мен, само че направо. Ако се натъкнеш на големи камъни или подводни ями, спри коня и ни извикай, за да видим къде са. Малко да се разклати каруцата, и ще се обърне.
— Добре отговори Андрюс. — Ще ви чакам на другия бряг.
— Внимавай — предупреди Милър. — Не бързай. Нека конят сам реши колко бързо да върви. Водата е много буйна.
— Не се безпокой — рече Андрюс. — Вие с Чарли само се погрижете за кожите.
Той отиде при коня и го яхна. Когато се обърна към реката, видя, че Чарли Хоуг се е издърпал върху един от воловете. Добичето измуча и се опита да се отърве от необичайната тежест, а Чарли Хоуг го потупа отстрани по плешката. Шнайдър и Милър загледаха как Андрюс нагазва с коня в първата плитчина.
Конят потрепери под него, когато водата стигна до прасците му и започна да се върти около коленете. Андрюс извърна поглед към мократа отъпкана пръст по брега, където Милър бе излязъл от реката, и насочи коня право към нея. Усети, че животното се колебае къде да стъпи, постара се да се отпусне и да не мърда на седлото, разхлаби и юздата. В средата на реката водата изведнъж стана студена и му стигна някъде по средата между прасеца и коляното — от мощния й напор кракът му се залепи отстрани за хълбока на коня. Докато животното напредваше бавно, Андрюс изпита за миг гадното усещане за безтегловност — бързеят ги затласка с коня встрани. Тътенът на водата кънтеше кухо в ушите му, мястото на брега, в което се беше вторачил, се наклони, люшна се пред очите му и той видя водата. Беше дълбока, но прозрачна и зеленикавокафява и течеше покрай него на усукани дебели върви и лъскави клинове, сменяше невероятно сложните си форми направо пред очите му. От тази гледка му се зави свят и той отново се взря към мястото на брега, накъдето се беше насочил.
Стигна плитчините, без да открие подводни ями и камъни, които да затруднят каруцата. Щом конят стъпи на твърда почва, Андрюс слезе от седлото и махна с ръка на мъжете, които чакаха на отсрещния бряг.