След няколко минути отстъпи назад и провери в огледалото как се е справил. Косата му беше офъкана накриво, но сега вече лицето му не беше като на дете. Андрюс изтръска купчинките косми, струпани по масата, събра ги в длан и ги пусна през прозореца, където те се разлетяха във въздуха и се понесоха бавно към земята, като уловиха късното слънце, заблещукаха и изчезнаха, сляха се с тротоара и пръстта долу.
Дрехите, които му беше донесъл старецът, бяха груби и не му бяха по мярка, но от усещането за чистота и грапавост в тялото му се вля живот и за пръв път от доста месеци той се поразнежи. Подгъна крачолите на намачкания панталон от черно сукно, за да не опират в бомбетата на твърдите нови обувки, и разкопча горното копче на тежката синя риза. Излезе в коридора и поспря пред стаята на Милър и Чарли Хоуг. Чу отвътре плискане на вода. Слезе по стълбището, прекоси преддверието и застана на дъсчения тротоар пред странноприемницата, в горещия застинал късен следобед.
През зимата дъските с различна дължина, от които беше скован тротоарът, се бяха изметнали и в средата се бяха издули, затова Андрюс трябваше да внимава къде стъпва с новите си обувки. Огледа улицата в двете посоки. Вляво от странноприемницата, на изток от града имаше широк парцел с отъпкана пръст без трева, който проблясваше на лъчите на късното слънце. Андрюс се позамисли и си спомни, че там всъщност е била голямата армейска палатка, в която се е помещавала бръснарницата на Джо Лонг. Той се обърна и тръгна бавно в другата посока, покрай странноприемницата. Подмина полуземлянката, изоставена и порутена, и не спря, докато не отиде при обществената конюшня. Двата коня, които ги бяха върнали в Бъчърс Кросинг, ядяха в огромното сумрачно помещение от зоба, сложен в яслата. Андрюс понечи да влезе, но после се отказа. Обърна се бавно и тръгна обратно към странноприемницата. Подпря се на рамката на вратата и както оглеждаше онова, което се виждаше от града, зачака да слязат Милър и Чарли Хоуг.
Слънцето се бе снишило и невероятната разсеяна светлина от запад вече озаряваше прашната мараня, увиснала над града, и смекчаваше острите очертания на сградите, когато Милър и Чарли Хоуг излязоха от странноприемницата и отидоха при Андрюс, който още ги чакаше на тротоара. Без черната брада, която Милър беше обръснал, лицето му изглеждаше тежко и бяло върху широките плещи и Андрюс го погледна малко изненадано: ако не се броят опърпаните мръсни дрехи, той си беше съвсем същият, както преди няколко месеца, когато Андрюс бе отишъл за пръв път при него на масата в пивницата на Джаксън. Най-видимите промени във външността се наблюдаваха при Чарли Хоуг. Дългата му брада бе подстригана с ножиците възможно най-близо до кожата, но Милър не бе рискувал да използва бръснача, лицето на Чарли Хоуг под прошарената четина бе изгубило ведрите си черти — сега беше изпито, посърнало и унило, бузите бяха хлътнали дълбоко, очите бяха изцъклени и потънали в очните кухини, устата беше увиснала безжизнено, устните мърдаха над щърбите жълти зъби, но от тях не излизаше и звук. Чарли Хоуг седеше вяло до Милър с ръце, увиснали до хълбоците му, и с чукана на дясната китка, щръкнал от ръкава.
— Да тръгваме — подкани Милър. — Трябва да намерим Макдоналд.
Андрюс кимна и тримата мъже слязоха от дъсчения тротоар на прашната улица, после се насочиха на верев към ниската дълга фасада на пивницата на Джаксън. Един по един влязоха в тясното заведение с нисък таван, Милър вървеше отпред, а Андрюс — отзад. Вътре беше пусто. Светеше само един от фенерите, общо пет-шест на брой, накачени по опушените греди, а мъждивият му блясък се сливаше със светлината, която влизаше отвън през отворената врата, и хвърляше в помещението големи плоски сенки. Върху дъсчения тезгях беше сложена пълна до половината бутилка уиски, до нея имаше празна чаша.
Милър отиде при тезгяха и удари силно с длан по него, при което празната чаша подскочи и клюмна на една страна.