— Да — потвърди Милър. — Какво е станало тук? Градът да не е мъртъв?
Кръчмарят се върна с бутилка уиски и три чаши.
— Скъпи — рече му жената, — оставих си чашата на другата маса, а тези господа тук ме поканиха да пийна с тях. Нали ще ми я донесеш?
Кръчмарят изсумтя и й я донесе.
— Искате ли и приятелката ми да дойде при нас? — попита жената и посочи рязко с палец по посока на масата, където другата жена чакаше вяло. Можем да се повеселим.
— Недей — спря я Милър. — Така сме си добре. Та какво се е случило в града?
— От няколко месеца е мъртвило — обясни жената. — Никакви ловци. Но вие само почакайте. Почакайте до есента. Пак ще се появят.
Милър изсумтя.
— Толкова ли е слаб ловът?
Жената се засмя.
— Господи, намерил кого да пита. Нищо не знам за тези неща. — Тя премига. — Не говоря много-много с мъжете, не ми е работа.
— Отдавна ли си тук? — поинтересува се Милър.
— От около година — каза жената и кимна тъжно. — Градчето беше добро към мен, неприятно ми е да гледам как умира.
Андрюс се прокашля.
— Тук ли са… повечето момичета?
Когато жената не се усмихваше, по кожата й се образуваха увиснали бръчки. Тя кимна.
— Някои са тук. Но много се вдигнаха и си тръгнаха. Аз обаче не. Градът е добър към мен, смятам да поостана.
Жената отпи голяма глътка от чашата, която бе напълнила с уиски.
— Щом си тук от около година — подхвана Милър, — все трябва да си чувала за Макдоналд. Изкупува кожи. Още ли е тук?
Жената се закашля и кимна.
— Доколкото знам, е тук.
— Къде е отседнал? — попита Милър.
— Известно време беше в странноприемницата — отвърна жената. — Доколкото знам, се е преместил в стария пансион ей там, отзад.
Милър изтика пред Чарли Хоуг чашата с уиски, от която почти не бе пил.
— Изпий го и да се махаме оттук — каза той.
— О, я стига — намеси се пак жената. — Мислех, че ще се позабавляваме малко.
— Вземи каквото е останало в бутилката — рече й Милър и можете да се позабавлявате с приятелката ти. Ние имаме работа.
— Недей така, сладурче — възропта жената и го хвана за ръката.
Той погледна за миг дланта й, сетне нехайно тръсна пръсти и я махна, все едно е насекомо, кацнало там.
— Е, благодаря за бутилката — усмихна се тя сковано.
Вдигна с кокалести пръсти шишето за гърлото и стана от масата.
— Я чакай — спря я Андрюс, когато жената тръгна да се отдалечава. — Миналата година тук имаше едно момиче, казваше се Франсин. Дали още е тук?
— Франсин ли? Ами да. Още е тук. Но не за дълго. От няколко дни си стяга багажа. Да се кача ли да я повикам?
— Недей — спря я Андрюс. — Недей, благодаря. Ще я видя по-късно.
Той се облегна на стола и не погледна Милър.
— За Бога, Шнайдър е бил прав — възкликна другият мъж. — Изгубил си си ума по малката кучка. Почти я бях забравил. Е, прави с нея каквото решиш, но в момента имаме по-важна работа.
— Не искаш ли да изчакаме храната? — попита Андрюс.
— Ако си гладен, ще хапнеш после — отвърна Милър. — Сега трябва да уредим нещата с тоя Макдоналд.
Изтръгнаха Чарли Хоуг от съзерцанието на празната чаша и от пивницата излязоха в сумрака. Вече се мръкваше, не светеше никъде. Мъжете тръгнаха по дъсчения тротоар. Щом подминаха пивницата, свърнаха надясно покрай външното стълбище за горния етаж. Докато вървяха, Андрюс погледна нагоре към тъмната стълбищна площадка и към още по-тъмния правоъгълник на вратата и продължи да се взира и когато подминаха сградата. Отзад видя през един прозорец слабото сияние на светилник, но не забеляза движение в стаята, откъдето то идваше. Препъна се в гъстата трева по полето, откъдето минаваха, затова извърна очи към краката си и се зае да направлява Чарли Хоуг, който вървеше до него.
В мрака на около двеста метра от пивницата на Джаксън, на запад откъм задната й страна под ъгъл спрямо полето се мержелееше ниският пансион с плосък покрив.
— Там има някой — каза Милър. — Виждам светлина.
Тя се процеждаше през открехнатата врата. Милър избърза една крачка пред другите и изрита вратата. Тримата влязоха вътре, Андрюс видя само едно огромно помещение с нисък таван с греди, представляваше съвършен квадрат. В него имаше двайсетина-трийсет легла, някои бяха преобърнати, други бяха сложени как да е под ъгъл едно спрямо друго. Бяха без дюшеци и по тях нямаше никой. В ъгъла в дъното мъждукаше фенер, който хвърляше сянката на мъж, седнал на ръба на кревата и сгърбен над ниска маса. Щом чу мъжете, той вдигна глава.
— Господин Макдоналд! — провикна се Милър.
Силуетът стана от леглото и се отдръпна от светлината.
— Кой е? — попита сприхаво мъжът.
Тримата тръгнаха към него, като заобикаляха пръснатите магарета на леглата.