— Това беше миналата година — напомни Макдоналд.
— Е, какво толкова може да се обърка за една година? Само за една година?
— Помниш ли какво стана с бобрите? — попита Макдоналд. — И ти ходеше навремето да ги ловиш, нали? След като шапките от боброва кожа излязоха от мода, нямаше на кого да ги продадеш. Е, както личи, всички, които искаха да имат връхна дреха от бизонска кожа, вече не ги искат. Нямам представа защо изобщо са ги искали — колкото и да ги щавиш, пак си понамирисват.
— Но само за една година — напомни Милър.
Макдоналд сви рамене.
— Задавало се е. Ако бях на изток, щях да усетя… Ако можеш да изчакаш четири-пет години, вероятно ще намерят начин да вкарат в употреба кожата. И тогава първокачествените ти зимни кожи може би ще струват колкото летните. По трийсет-четиресет цента парчето.
Милър поклати глава, сякаш зашеметен от удар.
— Ами земята, която притежаваш тук? — попита той. — Защо не продадеш малко от нея — така ще се разплатиш с нас?
— Ама ти не ме слушаш, а? — рече Макдоналд. После ръцете му отново започнаха да треперят. — Земята ли искаш? Твоя е. — Той се обърна и зарови в едно сандъче, пъхнато под леглото. Извади оттам лист хартия, сложи го на масата и започна да пише по него с молив, от който не бе останало почти нищо. — Ето. Прехвърлям ти я. Вземи я всичката. Но не е зле да се подготвиш да обработваш тази безводна земя, защото ще си бъде вечно твоя, освен ако не я дадеш на някого, както аз я давам на теб.
— Железницата — напомни Милър. — Навремето твърдеше, че щом железницата стигне дотук, земята ще е на цената на златото.
— А, да — рече Макдоналд. — Железницата. Ще дойде насам. Вече прокарват релсите. Но на север, на седемдесет километра оттук. — Макдоналд се засмя отново. — Искаш ли да чуеш нещо смешно? Ловците продават на железопътната компания бизонско месо и зарязват кожите, където са ги смъкнали — да изгният на слънцето. Помисли за всички бизони, които си избил. Сигурно щеше да вземеш по десет цента килото на месото, което си оставил на мухите и на вълците в гората.
Настъпи мълчание.
— Аз ги избих вълците в гората — намеси се Чарли Хоуг. — Отрових ги със стрихнин.
Милър погледна като упоен Макдоналд, после Андрюс и отново Макдоналд.
— Значи сега нямаш нищо — рече той.
— Нищичко — потвърди Макдоналд. — Гледам, това ти носи удовлетворение.
— Господи, ами да — каза Милър. — С тази разлика, че когато се разоряваш ти, разоряваш и нас. Седиш си тук, ние се скъсваме от работа, а ти ни даваш дума, че ще ни платиш. После се разоряваш и ни повличаш и нас със себе си. Но Господ ми е свидетел, почти си заслужава. Почти.
— Аз да ви разорявам? — прихна Макдоналд. — Ти сам си се разоряваш, ти и тези като теб. Всеки Божи ден, с всичко, което правиш. Никой не може да ти каже какво да правиш. Ами да. Ти си следваш свой път, овоняваш земята с каквото убиеш. Наводняваш пазара с кожи и го съсипваш, а после ми идваш тук и ми заявяваш, че съм те разорявал. — В гласа на Макдоналд се долавяше болка. — Защо не ме послушахте… всичките. Не сте по стока от тварите, които изтребвате.
— Върви си — подкани Милър. — Махай се от тези земи. Те не те искат.
Както дишаше тежко, Макдоналд продължи да стои сгърбен и уморен под светилника, лицето му беше в плътна сянка. Милър стана от леглото и издърпа и Чарли Хоуг. Отдалечи се на няколко крачки от Макдоналд, като теглеше до себе си и Чарли Хоуг.
— Още не съм приключил с теб — каза той на Макдоналд. — До скоро.
— Така да бъде — отвърна уморено Макдоналд, — щом смяташ, че има някаква полза.
Андрюс се прокашля. Каза на Милър:
— Мисля да поостана и да поговоря малко с господин Макдоналд.
Милър го изгледа равнодушно, черната му коса се сливаше с мрака отзад, едрото му лице, бледо и умислено, се открояваше в тъмнината.
— Прави каквото искаш — каза той. — Все ми е тая. Приключихме.
После се обърна и излезе през вратата в мрака.
След като Милър и Чарли Хоуг се изнесоха, настъпи мълчание. Макдоналд се пресегна към светилника и вдигна фитила, така светлината около двамата стана по-силна и чертите им вече личаха по-ясно. Андрюс премести леглото, на което седеше, малко по-близо до Макдоналд, който се бе сгърбил.
— Е, получи си го своя лов.
— Да, господине.
— И остана без илюзии, точно както казах.
Андрюс не отговори.
— Това искаше, нали? — продължи да упорства Макдоналд.
— Може би в началото — потвърди Андрюс. — Поне отчасти.
— Младоци — рече Макдоналд. — Все напират да започнат от нулата. Знам. Не ти е хрумвало, че някой знае какво се опитваш да направиш, нали?
— Изобщо не съм мислил за това — отвърна Андрюс. — Сигурно защото самият аз не знаех какво се опитвам да направя.