— А сега знаеш ли?
Андрюс се размърда неспокойно.
— Младоци — повтори презрително Макдоналд. — Все си мислите, че има нещо, което ще откриете.
— Да, господине — рече Андрюс.
— Е, няма нищо за откриване — натърти Макдоналд. — Раждаш се и растеш в лъжи, откърмен си с лъжи, в училище научаваш още по-големи лъжи. Цял живот живееш с лъжи, а после, когато може би си готов да умреш, осъзнаваш, че няма нищо, нищо освен самия теб и онова, което си могъл да направиш. Но не си го направил, защото лъжите са ти втълпявали, че има още нещо. Тогава си даваш сметка, че си могъл да притежаваш света, понеже единствен ти знаеш тайната, но вече е твърде късно. Твърде стар си.
— Не — каза Андрюс. От мрака, който ги заобикаляше, пропълзя някакъв смътен ужас, от който гласът му стана напрегнат. — Не е така.
— Значи не си го разбрал — допълни Макдоналд. — Още не си го разбрал… Виж какво. Пропиля близо година от живота си, пропиля потта си, защото повярва в мечтата на един безумец. И какво получи? Нищо. Изтреби три-четири хиляди бизона, струпа кожите им на купчини, а бизоните ще изгният, където си ги оставил, кожите пък ще се превърнат в свърталище на плъхове. Какво имаш да покажеш? Една пропиляна година от живота ти, потрошена каруца, с която някой бобър може да си направи вир, няколко мазола по ръцете и спомена за един загинал човек.
— Не — възрази Андрюс. — Това не е всичко. Не е всичко, което имам.
— Тогава какво? Какво имаш?
Андрюс си замълча.
— Не можеш да отговориш. Погледни Милър. Познава местата, където е бил, по-добре от всеки друг, вярваше в онова, което за него беше истина. И какво спечели? Ами Чарли Хоуг с неговата Библия и уиски? Това направи ли зимата по-лека, спаси ли бизонските кожи? И Шнайдър? Какво ще кажеш за Шнайдър? Така ли му беше името?
— Така — потвърди Андрюс.
— И това е единственото, което остана от него — натърти Макдоналд. — Името. Но и то няма да остане. — Макдоналд кимна, без да поглежда към Андрюс. — Знам, знам, разбира се. И аз останах с празни ръце. Понеже забравих какво съм научил отдавна. Допуснах лъжите да се върнат. Също имах мечта и тъй като тя беше различна от твоята мечта, от мечтата на Милър, се подведох да мисля, че не е мечта. Сега обаче знам, момче. А ти не. Това е голямата разлика.
— Какво ще правите сега, господин Макдоналд? — попита Андрюс, гласът му беше тих.
— Какво ще правя ли? — Макдоналд се поизправи, както седеше на леглото. — Ами онова, което посъветва и Милър — ще се махна от тези земи. Ще се върна в Сейнт Луис, може би в Бостън, може би дори в Ню Йорк. Докато си по тези земи, не можеш да надделееш над тях, прекалено големи са, прекалено пусти, помагат лъжите да се връщат при теб. Трябва да се махнеш, ако искаш да се справиш. И край на мечтите: взимам каквото мога да взема и когато мога да го взема, и не се притеснявам за нищо друго.
— Късмет! — пожела му Андрюс. — Съжалявам, че нещата се обърнаха така за вас.
— Ами ти? — поинтересува се Макдоналд. — Какво ще правиш ти?
— Още не знам — призна Андрюс. — Засега не знам.
— Не ти се и налага — увери го Макдоналд. — Идвай с мен. Заедно двамата ще се справим, сега вече и двамата познаваме тези земи, щом се махнем оттук, може и да постигнем нещо.
Андрюс се усмихна.
— Господин Макдоналд, сега говорите така, сякаш ми възлагате някакви надежди.
— Няма такова нещо — възрази Макдоналд. — Просто мразя да се занимавам с книжа, можеш да ги поемеш отчасти ти.
Андрюс стана от леглото.
— Ще ви отговоря по-късно, трябва ми още малко време — каза той. — Но ви благодаря, че ме каните. — Протегна ръка на Макдоналд и той я пое вяло. — Ще бъда в странноприемницата, не тръгвайте, без да ми се обадите.
— Добре, момче. — Макдоналд го погледна, клепачите се спуснаха бавно върху изпъкналите му очи, после се вдигнаха. — Радвам се, че се прибра жив.
Андрюс побърза да се обърне и от все по-рехавия кръг светлина отиде в мрака на стаята, а оттам — във всеобхватния мрак, който го чакаше навън. Високо на запад беше увиснал тънкият сърп на новата месечина, от който сухата трева под краката му проблясваше едва-едва, почти незабележимо. Андрюс тръгна бавно по неравната земя към ниската тъмна грамада — пивницата на Джаксън, във високия прозорец в средата на постройката още се виждаше жълтото кълбо на запаления светилник.
Вече беше подминал дългото стръмно стълбище, беше стъпил на дъсчения тротоар, беше се обърнал и дори бе направил няколко крачки по него, когато осъзна, че ще се върне и ще се качи по стълбището. Спря и се обърна, за да отиде при стъпалата. В краката му се появи слабост, която се просмука и нагоре в тялото му, и ръцете му увиснаха вяло отстрани при хълбоците. Доста дълго той стоя, без да се помръдва. Сетне сякаш против неговата воля кракът му се вдигна, за да намери първото стъпало. Андрюс тръгна бавно нагоре, без да се докосва до перилата вляво или до стената вдясно. Спря още веднъж, след като се качи на стълбищната площадка. Вдиша дълбоко от топлия въздух с дъх на пушек, увиснал над градчето, докато отмалялостта в тялото му не се събра в белите му дробове и той я издиша. Затърси опипом резето, вдигна го и бутна вратата навътре. Влезе и затвори след себе си. Озова се сред горещ застинал въздух, който притисна плътта му, той премига и задиша по-тежко. Трябваше да мине доста време, докато Андрюс осъзнае колко непрогледен е мракът, сред който стои — не виждаше нищо и пристъпи слепешката напред, за да запази равновесие.