Така мисли Джейни.
Но пък понякога е удобно.
28 юни 2005
Нещо се случва, когато един доктор каже на тийнейджър да не шофира, което кара тийнейджъра да направи точно обратното. Просто за да покаже, че докторът не е прав.
Джейни и Кари отиват при Стю в гаража. Той ги вижда да се приближават.
— Ето го и хлапето — казва Стю. Той нарича Джейни хлапе, което е малко странно, защото Джейни е с два месеца по-голяма от Кари.
Джейни кимва и се усмихва. Прокарва леко ръка по капака, за да усети извивките на колата. С цвят на мляко е. И е по-голяма от Джейни. Красавица.
Стю й връчва ключовете и Джейни му брои хиляда четиристотин и петдесет долара.
— Бъди добра с нея — казва той носталгично. — Потягам я откакто тя беше на седемнайсет, а аз на тринайсет. Сега мърка като коте.
— Добре — с усмивка обещава Джейни, качва се в своя „Шевролет Нова“ от 1977 година и пали.
— Казва се Етел — добавя Стю с малко засрамен вид.
Кари стиска ръката на Стю, омазана в моторно масло.
— Джейни е много добър шофьор. Карала е моята кола много пъти. Етел ще е добре. — Целува го бързо по бузата. — До довечера — казва тя и свенливо се усмихва.
Стю примигва. Кари се качва в нейния „Мъркюри Трейсър“, а Джейни се мушва зад волана на новата си кола. Погалва таблото и Етел промърква.
— Добро момиче — тананика си тя.
29 юни 2005
След случката с господин Рийд директорът на дома „Хедър“ иска Джейни да си вземе една седмица почивка. Когато тя започва да се запъва и да мънка, че това е прекалено дълго, директорът обещава да й даде смените на 4 юли и на 1 май, когато се плаща двойно. Джейни е щастлива.
В първия ден след почивката идва с колата на работа. Мие с гъба неподвижните пациенти и изхвърля дузина подлоги. За разнообразие си тананика тъжна песничка от „Клетниците“, като заменя познатия текст с „празни гърнета, празни мехури…“. Госпожица Стюбин, учителка с четиридесет и седем години стаж, за пръв път от седмици насам се смее. Джейни си казва наум, че трябва да донесе нова книга за четене на госпожица Стюбин.
Госпожица Стюбин никога няма посещения.
И е сляпа.
Може би затова е любимка на Джейни.
4 юли 2005
22:15
Трима от обитателите на старческия дом в инвалидни колички и Джейни в оранжев пластмасов стол седят в тъмното на паркинга. Чакат. Убиват комари. Всеки момент в Селби парк, на няколко пресечки от дома, ще започне шоуто с фойерверките.
Госпожица Стюбин е отпуснала грубите си кокалести ръце в скута, стойката със системата стърчи до количката й. Неочаквано тя изопва шия и се усмихва с копнеж.
— Ето ги — казва.
Миг след това небето избухва в ярки цветове.
Джейни описва подробно фойерверките на госпожица Стюбин.
Зелен искрящ таралеж.
Сияещ магически жезъл.
Съвършен бял кръг светлина. Избледнява като петно и изчезва.
След поредния гръм, който разпръсква пурпур в небето, Джейни скача и нарежда:
— Никой да не мърда. Ей сега се връщам.
Изтичва до терапевтичната зала, грабва една пластмасова кофа, пълна с гумени играчки, и се връща.
— Ето — обявява задъхана, хваща ръката на госпожица Стюбин, внимателно разгъва ревматичните старчески пръсти и пъха в тях мека като помпон топчица с многоцветни стърчащи реснички.
— Последният изглеждаше така.
Лицето на госпожица Стюбин се озарява.
— Мисля, че той е любимият ми — казва тя.
2 август 2005
23:11
Джейни излиза от старческия дом и шофира пет километра до вкъщи. Навън е страшна жега и тя се кара на Етел, че няма климатик. Сваля прозорците — приятно й е да чувства топлия вятър в лицето си.
23:18
Спира на знак стоп на „Уейвърли Роуд“, недалеч от дома, после се изнася към кръстовището.
23:19
Джейни вече не вижда пътя, скача на педала на спирачката и блъска скоростния лост на неутрална. Успява да напипа аварийната спирачка, преди да се парализира. Този път е наистина страшно.