— Намерете си работа и се разкарайте от южен Фийлдридж — мърмори Джейни. Поне могат да се подкрепят един друг като са толкова много.
Етел мърка.
Светва зелено и Джейни продължава. Една пряка преди „лошата“ къща на „Уейвърли“ завива по обиколен път. Няма да рискува. Забелязва, че някой крачи с раздърпана раница по улицата срещу нея и намалява. Отначало не го разпознава.
После се сеща.
Изглежда различен.
Няма скейтборд.
— Изпусна го — вика Джейни през отворения прозорец. — Качвай се, ще те закарам.
Кабъл я поглежда с любопитство. Чертите му са по-зрели. Носи очила, от най-новите модели, без рамки. Челюстта му определено е станала четвъртита. Изглежда едновременно по-слаб и по-мускулест. Начупената му коса, подстригана на етажи и дълга до раменете, вече не е нито мазна, нито синьо-черна, а златистокафява. И изглежда току-що измита. Дългите кичури, които миналата година му влизаха в очите, сега са прибрани зад ушите. Той се помайва известно време, накрая отваря вратата.
— Благодаря — гласът му е нисък и дрезгав. — Боже! — възкликва, докато се мъчи да намести коленете си вътре.
Джейни се пресяга надолу към краката си.
— Хвани го и ти — казва тя.
Едната му вежда се качва на челото.
— Лоста, задник такъв. Трябва да ги дръпнем заедно. Седалката е обща, както можеш да забележиш.
Дръпват заедно и седалката се плъзга сантиметър назад. Джейни проверява дали още може да достига педалите. Сменя на първа, докато Кабъл затваря вратата.
— На грешната улица си — забелязва той.
— Знам.
— Реших, че си се заблудила или нещо такова.
— О, не. Минавам по обиколен път. Вече не карам по „Уейвърли“. Суеверна съм.
Той я поглежда и свива рамене: Все ми е едно.
Пътуват в тягостно мълчание пет минути, докато накрая Джейни го поглежда скришно и пита:
— Е, каква ти е програмата?
— Нямам представа.
— Окей… — разговорът приключва.
След малко той вади запечатан плик от раницата си, отваря го, сякаш върши нещо с изключителна сложност, и преглежда часовете си.
— Английски, математика, испански, технологии, обяд, самостоятелна подготовка, политически науки, физическо — звучи отегчен.
— Хм, интересно — смекчава тона Джейни.
— А твоята? — пита той любезно, сякаш говори с баба си.
— Ами, всъщност… — въздиша тя, — горе-долу като твоята. — Нещо подобно.
Той се засмива:
— Хайде, Ханаган, не се вълнувай толкова. Ще ти позволявам да преписваш от мен.
Тя се подсмихва кисело:
— Да бе! Да не мислиш, че ще те моля!
Той я поглежда:
— И какви са ти резултатите от миналата година?!
— 3,8 от 4 — подсмърча тя.
— Е, тогава, значи не ти е нужна помощта ми.
— А твоите?
Той се намества на седалката и прибира програмата в раницата си:
— Нямам представа.
Това е най-дългият разговор от всички, взети заедно, които Кабъл Стръмхелър е водил с нея, откакто се познават. В това число и онзи, по време на който изминаха пет километра със скейтборда.
12:45
Джейни се засича с Кари в библиотеката във времето за самоподготовка. Абитуриентите учат в библиотеката, защото имат достъп до всички книги и компютри и могат наистина да свършат нещо, а не само да спят. Джейни се надява следобедът да мине добре и сяда на маса в най-отдалечения ъгъл.
— Как върви? — пита Джейни.
— Горе-долу — отвръща Кари. — С Мелинда имам само английски. Хей, видя ли новия?
— Кой нов?
— В часа по английски.
Джейни изглежда объркана:
— Не съм забелязала.
Кари се оглежда скришом:
— По дяволите! — шепне тя. — Ето го, идва.
Джейни вдига поглед. Кари не смее да се обърне и продължава да зяпа в Джейни. Той кимва. Джейни разперва пръсти за поздрав и се обръща към Кари:
— А, него ли имаш предвид?
— Ама ти да не би да му МАХНА?
— Ами… да. На кого?
— На новия! Ти слушаш ли ме въобще? — Кари подскача на стола си.
Джейни се хили невинно: