Това, което я убива, са разтърсващите и парализиращи кошмари.
12:55
13:35
Звънецът бие. Мъглата се разсейва, но Джейни е неспособна да се движи. Не още. Трябва й поне минута.
13:36
Или две.
13:37
Усеща ръка върху рамото си и подскача.
Километър, метър, сантиметър… какво?
Вдига поглед.
— Готова ли си? — пита той. — Не знаех дали си чула звънеца.
Тя го гледа втренчено.
— Добре ли си, Ханаган?
Тя кимва и си събира учебниците.
— Да — гласът й още не се е възвърнал напълно. Прочиства гърло. — Да — казва твърдо и се усмихва разтреперана. — А ти? Имаш вдлъбнатина на бузата.
— Заспах върху учебника.
— Предположих.
— Ти също, а?
— Аз, ами-и… сигурно съм била много изморена.
— Изглеждаш стресната. Да не си сънувала кошмар?
Тя го поглежда, докато вървят през тълпата към кабинета по политически науки. Той я хваща през кръста, придържайки я към себе си, за да не се загубят по коридора.
— Не съвсем — отговаря тя и примигва. — А ти?
Думите излизат от устата й насечени като куршуми.
Звънецът бие, те са на вратата, той се обръща рязко и вижда изражението й. Спира. Претърсва лицето й с присвити очи. Тя открива в погледа му смут. Дори съзира леко изчервяване, но не може да бъде сигурна за причината.
Учителят влиза и ги изпраща по местата им.
Джейни поглежда през рамо, два реда назад, по средата.
Кабъл продължава да я следи с очи, напълно объркан. Поклаща глава почти незабележимо.
Тя гледа към дъската, но не я вижда. Опитва се да си отговори. Какво, по дяволите, не й е наред. И какво не му е наред на него, та да сънува такива сънища. Дали той знае? Дали я е видял този път?