14:03
Намачкано листче хартия се приземява върху чина на Джейни. Тя подскача и после бавно се обръща към Кабъл. Той се е изтегнал небрежно на стола, драска си по тетрадката, изглежда прекалено невинен.
Джейни разтваря хартийката.
Заглажда я.
Това е написано на листчето.
29 септември 2005
14:25
Кльощавата дългокоса фигура на Кабъл Стръмхелър е облегната на капака на колата й. Същият Кабъл, който сънува в един сън едновременно чудовища и нея самата. Косата му е мокра.
— Хей — подвиква му леко Джейни. И нейната коса е мокра.
— Защо ме избягваш?
Тя въздиша:
— Избягвам ли те? — Знае, че звучи фалшиво.
Той не отговаря.
Тя влиза в колата.
Пали двигателя.
Колата потегля.
Кабъл просто стои на паркинга и я гледа. С кръстосани на гърдите ръце. Нервно стиснати устни.
Тя се пресяга и сваля стъклото:
— Влизай. Вече си изпуснал автобуса.
Изражението му не се променя.
Той не помръдва.
Тя чака, още минутка.
Той се обръща и си тръгва към вкъщи.
Тя го проследява с поглед, въздиша раздразнено и потегля с бясна скорост. Гумите на колата свистят на завоя. Идиот.
10 октомври 2005
04:57
7:15
Джейни се събужда, закъсняла за училище. Примигва.
Никога преди не е сънувала — или поне не помни.
Била е само в съня на другите.
Хубавото е, че по време на собствените си сънища може да спи.
С мокър гребен слага в ред правата си пепеляворуса коса, мие зъбите си с рекордна бързина, пъха два долара в предния джоб на джинсите и грабва раницата си, като междувременно отчаяно търси ключовете. Ето ги на кухненската маса. Взема ги, казва довиждане на майка си, която стои до мивката по нощница, яде кексче и гледа безцелно през прозореца.
— Закъснявам — провиква се Джейни.
Майка й не отговаря.
Джейни оставя вратата да се затвори с трясък, но не от яд. От бързане. Качва се в колата си и се изстрелва към гимназията. Звънецът бие, тя е на десетина крачки от кабинета по английски, точно както и половината от класа. Промъква се до чина си — последния в редицата до вратата — незабелязана от никого, освен от Кари, която я посреща със сънлива усмивка. Тихомълком довършва домашното си по математика, докато учителят обяснява за предстоящото учебно пътуване до Стратфорд през уикенда.
Кабъл е с гръб към нея. Неочаквано изпитва желание да докосне косата му. Ако можеше да го стигне, би го сторила. Не, не, клати тя отрицателно глава. Чувствата й към него са много объркани. По-скоро е странно, отколкото ласкателно това, че той я сънува. Особено след като малко преди това е бил онова ужасяващо създание. Дори си признава, че донякъде я е страх от него.
Тя вече знае къде живее.
Само на две пресечки.
В онази малка къща на улица „Уейвърли“.
— Разписанието на стаите ви — мърмори господин Пърсел, размахвайки над главата си яркожълти листчета, подобни на слънчеви лъчи, преди да раздаде по една купчина на предните чинове. — Нямате право на промени, тъй че не се и опитвайте.
Джейни вдига поглед чак когато из стаята се разнасят хихикания и охкания. Момчето пред нея не се обръща да й подаде листчето. Мята го през рамо. Хартийката хвръква, рее се из въздуха, плъзва се по ламинирания чин и точно преди Джейни да успее да я хване, се пъха под обувката на Кабъл Стръмхелър. Той я подритва към Джейни, без да осъзнава какво прави. Косата му леко се залюлява над раменете.