— Е, къде живееш?
— На „Уейвърли“. На две пресечки източно от вас. Но ще сляза с Джейни и ще се прибера пеша, ако нямаш нищо против. Тя има някакво предубеждение към моята улица.
— Моля!? — извисява глас Кари.
— Нищо. Кейб, млъквай — засмива се Джейни.
Кари отбива в тяхната алея. Навън е хладно. Свежо. Сърпът на луната хвърля оранжева светлина върху покрива на Етел, паркирана на алеята на Ханаган. Кари взема багажа си, прозявайки се.
— Ще си лягам. Хайде, до после. — Довлича се до входната врата, отключва, махва им с ръка и влиза, като хлопва след себе мрежата против комари.
Джейни държи сака си и маха на Кари. Поглежда Кабъл. Неловко е да стоят пред къщата й. Тръгват към входа.
— Искаш ли да влезеш за малко? — предлага Джейни, като се опитва да не издава притеснението си.
— Става — съгласява се той. Гласът му звучи успокояващо. — Мисля, че имаме за какво да поговорим. Вашите тук ли са?
— Майка ми сигурно вече е припаднала в стаята си. Само аз и тя сме.
— Супер — отвръща той, но в очите му се чете разбиране.
Влизат. От майка й няма и следа, освен малка празна бутилка от водка на плота в кухнята и мивка, пълна със съдове. Джейни хвърля бутилката в боклука.
— Извинявай за кочината — казва засрамено. — Къщата блестеше, когато я оставих вчера сутринта.
— Забрави. После може да почистим, ако искаш.
Джейни разперва ръце към хола:
— Ами. Това е.
— Спиш тук, а? — Той не се шегува.
— Не, имам си стая. Ела.
Отваря вратата. Вътре няма много мебели и е спретнато.
— Хубаво е — казва Кабъл. Хвърля бърз поглед към леглото, обръща се рязко и двамата се връщат в хола.
— Гладен ли си?
— Червата ми къркорят — признава той.
— Чакай да видя какво имаме. — Джейни претърсва шкафовете и хладилника и се връща с празни ръце. — Лоша работа. Съжалявам — казва накрая и се завърта. — Тук няма нищо.
Тогава осъзнава, че той я е наблюдавал през цялото време.
— Можем да си вземем пица.
— Звучи добре.
— Излиза ли ти се?
Джейни въздъхва и се почесва.
— Не съвсем.
— Добре. Да поръчаме.
Джейни намира номера на „Пицата на Фред“ и поръчва.
— Трийсет минути — обявяват от другата страна.
Кабъл хвърля двайсетдоларова банкнота на масичката за кафе и сяда.
— Кейб.
— Да.
— Какво е това?
— Това са двайсет долара, Ханаган.
Джейни въздъхва.
— Хайде да сме откровени един с друг, става ли?
— Ама разбира се. Все пак цялата ни връзка се основава на това, нали? — Усмихва се язвително и свежда поглед.
Тя се свива от неудобство, докато думите му висят укорително във въздуха.
— Виж, съжалявам — започва тя. — Имам много да обяснявам. Но със сигурност знам, че нямаш повече пари за харчене от мен самата. Тъй че, защо аз не платя?
— Не. Следващ въпрос.
Джейни се настанява до него и поклаща глава. Отказва се да спори.
— Добре.
Сяда по турски и се обръща към него.
— Окей. Как успя да влезеш два пъти в съня?
Той отмества поглед настрани, после пак я поглежда.
— Направо на въпроса, значи.
— Ами, да.
— Добре… Отговорът сигурно е: Нямам. Никаква. Шибана. Представа. И ми кажи кога е мой ред да задавам въпроси. Защото бих искал да знам как, по дяволите, ти влезе в моя сън.
Джейни се изчервява:
— Някои от сънищата ти са доста хубави.
— А, така ли?
Съвсем неочаквано Кабъл се навежда напред и хваща брадичката й. Доближава я и проследява скулите й с палец. Слага устни върху нейните.
Джейни се отдава на целувката. Затваря очи и обгръща рамото му с ръка. Изследват устните си със сладост. Кабъл заравя пръсти в косата й и я придърпва по-близо. Но преди това да прерасне в нещо друго, Джейни се отдръпва. Усеща крайниците си като гумени.
— По дяволите! — заеква тя. — Ти… ти…
Той се усмихва лениво с все още влажни устни.
— Какво?
— Целуваш се по-добре отколкото си представях. Дори в…
Той премигва.
— Не — в гласа му звучи протест. — Не, не, не. Дори не ми казвай, че и там си била.