— Би могъл да си смениш програмата. Или аз моята. Ще направя каквото искаш.
Поглежда недоядената пица и оставя чинията. Чувства се отвратително.
— Каквото искам? — пита той.
— Да.
— Опасявам се, че не си видяла този сън докрай.
Тя го поглежда. Той среща очите й и Джейни усеща как я залива топлина.
— Може би предпочитам да го изпитам наяве — казва смутено.
Той отпива от пепсито си.
— Преди да се отнесем съвсем… Разкажи ми какво се случва с теб.
Тя мълчи. Избягва погледа му.
— Господи! — продължава той. — Сега схванах защо изперка така, когато се престорих, че не съм аз. Ти трябва да си пълна развалина, Ханаган. — Гали ръката й и тя се обляга на рамото му. Целува я по главата. — Нямаш представа колко ми беше гадно заради това, което направих.
— Няма нищо — казва тя и добавя: — И извинявай за оня ужасен фал в баскетболния мач.
— Всичко е наред. Имах протектор на слабините.
Той върти кичур от косата й на пръста си.
— И кога спиш? Имам предвид нормално?
Джейни се усмихва уморено.
— Обикновено спя нормално, когато съм сама в стаята си. На тринайсет помолих майка си да ми направи услугата да припада в спалнята, не тук. Затворената врата някак блокира всичко.
— Но какво точно се случва?
Тя затваря очи.
— Най-напред преставам да виждам. Всичко около мен става черно. Затворена съм като в капан. Ако е някой лош сън, започвам да треперя и първо пръстите ми изтръпват, после стъпалата и колкото по-тежък е кошмарът, толкова по-силно се парализирам.
— Джейни — казва той нежно и я поглежда.
— Да.
Той гали косата й.
— Тогава в автобуса си помислих, че умираш. Тресеш се, гърчиш се, очите ти се обръщат под клепачите. Бях готов да открадна най-близкия телефон, да натикам портфейл в устата ти, за да не си счупиш зъбите и да се обадя на 911.
Джейни мълчи дълго.
— Не е толкова лошо, колкото изглежда.
— Лъжеш.
Тя го поглежда. После признава:
— Да, наистина е зле.
— Кой друг знае? Майка ти?
Тя гледа недоядената пица. Поклаща глава.
— Никой. Нито дори тя.
— Не си ли била на лекар за това?
— Не. Не за помощ.
Той разперва ръце.
— Но защо? — Гледа я изненадан. И тогава изведнъж разбира защо. — Извинявай.
Тя не отговаря. Мисли. Мисли усилено.
— Знаеш ли, никой освен теб не е бил там с мен. — Гласът й е мек, отнесен. Хвърля му кос поглед. — Ето тази част не разбирам. Как успя?
— Не знам. Изведнъж се оказа, че имам две гледни точки: една на наблюдател и една на участник. Като виртуална реалност, картина в картината или нещо такова.
— И не ми казвай, че щеше да повярваш и на думичка от всичко това, ако не го беше преживял с мен.
Кабъл кимва сериозно.
— Права си, Ханаган.
22:21 е, когато Кабъл й казва лека нощ на вратата. Обляга се на рамката и Джейни го целува лекичко по устните.
Скача от стъпалото на тревата и тръгва към вкъщи, но при алеята за паркиране се обръща.
— Хей, мога ли да те видя утре вечер? Някъде към девет-десет?
Тя кимва усмихната.
— Ще бъда тук. Просто влез, и Кари така прави. Не ми пречи.
Истина или предизвикателство
16 октомври 2005
21:30
Неделя е. Къщата е чиста. Джейни си е взела почивен ден. Сутринта е напазарувала, пуснала е прахосмукачката, избърсала е праха, измила е пода, лъснала е всичко и е почистила с пара.
И сега спи на дивана.
Кабъл не идва.
Нито се обажда.
21:47
Тя въздъхва, загася лампата и си ляга смазана.
17 октомври 2005
07:35
Джейни грабва раницата и тръгва към вратата. Бясна. И наранена. Мисли си, че знае защо той не дойде.
На стъклото на Етел, под чистачката, има бележка. Плажна е от росата.
Съжалявам, пише.
Е, да, но не толкова колкото аз, казва си тя наум.
Минава покрай него с колата на път за училище.
Той вдига поглед.
Тя дава газ, той остава да диша прахта й.