От друга страна, се радва, че госпожица Стюбин все пак успя да прави любов с онзи мил войник, макар и само в един черно-бял сън.
Старшата сестра изпраща Джейни вкъщи малко по-рано. Казва, че още не й изглежда напълно здрава. Джейни е изтръпнала. И изтощена. Будна е от два сутринта.
Сбогува се с госпожица Стюбин. Докосва студената й сбръчкана ръка и лекичко я стисва.
22:31
Джейни кара бавно със свалени прозорци и ръка върху ръчната спирачка. Минава по „Уейвърли“. Покрай Кабъл.
Нищо.
Вкъщи веднага се мушва в леглото.
Няма бележки, няма обаждания, няма посещения. Не че се е надявала на нещо, разбира се. Гадно копеле.
22 октомври 2005
Джейни е дневна смяна. Събота. Пращат я в залата за арттерапия. Това я радва. Повечето обитатели на дома не спят по време на заниманията там.
По обяд директорката се появява, въпреки че е почивен ден. Вика Джейни в офиса и затваря вратата.
Джейни е притеснена. Направила ли е нещо? Да не би да са я видели, докато е била в нечий сън, и да са решили, че спи на работа? Сяда плахо на стола до бюрото на директорката.
— Всичко наред ли е? — пита нервно.
Директорката се усмихва. Подава й пощенски плик и казва:
— Това е за теб.
— Какво е?
— Не знам. От госпожица Стюбин е. Намерихме го във вещите й след идването на съдебния лекар. Можеш да го отвориш.
Очите на Джейни се отварят широко. Пръстите й леко треперят. Разкъсва печата и изважда сгънат лист хартия. От него на земята изпада друго по-малко късче хартия. Тя чете. Буквите едва се разчитат. Неясни. Написани от сляпа ръка.
Скъпа Джейни,
Благодаря ти за моите сънища.
От един ловец към друг.
Марта Стюбин
П. С. Имаш повече сила, отколкото предполагаш.
Сърцето на Джейни спира. Вдишва шумно. Не. Това е невъзможно.
Директорката вдига малкото правоъгълно листче от пода и го подава на Джейни. Чек.
На реда за бележки на платеца пише: „за колеж“.
Пет хиляди долара.
Джейни поглежда директорката, която сияе толкова неудържимо, че лицето й всеки момент ще се пропука.
Поглежда чека и отново бележката.
Директорката се изправя и прегръща Джейни през рамото.
— Добра работа, скъпа — казва тя и подсмърква. — Толкова се радвам за теб.
15:33
Обаждане за Джейни.
Тя бърза към рецепцията. Какъв странен ден.
Майка й.
— Има някакво хипи пред вратата. Казва, че няма да си тръгне, докато не говори е теб. Скоро ли се прибираш? Защото той иска да знае, а аз си лягам.
От гърдите на Джейни се отронва въздишка. Записва си смените на календара в хола всяка седмица. Но все пак й е забавно. Може би защото получи чек от госпожица Стюбин. Може би защото майка й смята Кабъл за хипи.
— Малко след пет, мамо.
— Трябва ли да се притеснявам от този тип отпред, или мога да си лягам?
— Може да си легнеш. Той е… не е изнасилвач.
Поне това знам. Затварят.
17:21
Кабъл го няма пред вратата.
Джейни влиза. На плота под една мръсна чаша се подава бележка с драсканиците на майка й.
Хипито каза, че не може да остане. Ще дойде пак утре.
Там пише „С обич. Мама“.
Това е най-впечатляващото от всичко.
Джейни къса бележката на парчета и я хвърля в преливащата от боклук кофа.
Преоблича се, пъха някакъв полуфабрикат във фурната и изважда документите за кандидатстването.
Пет хиляди. Капка в морето, Джейни го знае. Но псе пак е нещо.
Също като писмото на госпожица Стюбин.
То наистина беше нещо.
Джейни още не може напълно да го разбере.
Преглежда лист по лист купчината хартии. Всичко й се струва чуждо. Формуляри за финансова помощ, заявления за стипендии, писане на входно есе? Майчице. Трябва да започне да се оправя с тези неща.
Няма никаква идея е какво би желала да се занимава в бъдеще.
Физика, математика… може би някаква изследователска работа. Изследвания на съня например.