Хванал я е натясно.
И го знае.
Джейни се подсмихва кисело, победена.
— Ама че си копеле.
— Кога? — настоява той. — Обещавам с цялото си сърце, че ще ти бъда домашен елф до края на живота си, ако не успея да дойда навреме на уговореното място. — Навежда се напред и повтаря: — Обещавам. — После показва с два пръста знака на победата.
Звънецът бие.
Стават.
Тя не отговаря.
Кабъл заобикаля масата и нежно я притиска до стената. Устните му потъват в нейните.
Той има вкус на мента.
Тя не може да спре пеперудите в стомаха си.
Той се отдръпва и докосва бузата, косата й.
— Кога? — шепне Кабъл настойчиво.
Тя се прокашля и примигва. После казва:
— С-с-след училище става.
Грабват чантите си и тичат. Докато се промъкват през вратата на кабинета по политически науки, той мушва протеинова вафла в ръката й.
Тя сяда на чина си и я оглежда. Повдига вежда към него от другия край на стаята.
— Протеини — чете по устните му. Той имитира с жестове движенията на щангист.
Тя се разсмива на глас.
Отваря я.
Скришом си отхапва, докато учителят не гледа.
Не е толкова вкусна, колкото сникърса.
Но става.
По физическо играят бадминтон.
— Наблюдавам те — изръмжава той, докато сменят полетата. — Да не си посмяла да се изнижеш без мен.
Тя му се усмихва кокетно.
След часовете Джейни излиза от съблекалнята, оглежда се и тръгва към паркинга. Той чака между двете коли. От косата му се стичат капки вода, по краищата й висят миниатюрни ледени късчета.
— Аха! — казва Кабъл заплашително, като я вижда, сякаш току-що е провалил плановете й за бягство.
Тя поглежда въпросително.
— Накъде, сънчо?
Кабъл се колебае.
Стиска челюсти в размисъл.
— У нас — казва накрая. — Ти водиш.
Тя замръзва. Стомахът й се свива в спазъм.
— Онзи, дето… — преглъща шумно.
Той примижава срещу бледата слънчева светлина и прочита въпроса в гласа й.
— Не се тревожи, Джейни. Той е мъртъв.
Най-дългият ден
Още е 5 декември 2005
15:00
Джейни навлиза неуверено в алеята на Кабъл. Той паркира зад нея, изскача от колата, измъква раницата си и много внимателно затваря вратата. Чува се меко солидно изщракване.
— Обожавам този звук — казва той меланхолично. — Както и да е. След мен.
Отваря паянтовата врата на гаража. Тя скърца и скрипти. Светва лампата и хваща Джейни за ръката. Гаражът е подреден. Мирише приятно, на сено и бензин. Отстрани, до вратата, която води към къщата, е закачен скейтбордът му. Тя се усмихва и плъзва ръка по него.
— Помниш ли? — казва. — Беше много мило. Не бях планирала да ходя пеша до вкъщи онази вечер.
— Как бих могъл да забравя? Нали тогава заби дръжката на вратата на салона в стомаха ми.
— Ти ли беше?
Кабъл се усмихва снизходително.
— Разбира се.
Влизат.
Къщата е малка. Чиста. Овехтяла.
Стряска се, когато вижда кухнята. Била е там и преди, в съня му. Масата. Столовете.
— Господи! — прошепва тя. Вдига глава към тавана. Вентилаторът. Обръща се и поглежда към мястото, където би трябвало да е входната врата. Оттам обикновено влиза мъжът на средна възраст. Всичко й е познато. Пуска раницата на пода, стисва очи и покрива лице с длани.
Той докосва раменете й.
Обгръща я с ръце.
Гали косата й.
Шепне в ухото й:
— Няма го. Това е само сън. Никога не се е случвало. Никога.
Думите му я успокояват. Тя вдишва дъха му. Ръцете й се спускат от лицето й и намират раменете, гърдите му. Докосва ги едва, пита се има ли белези под ризата си. Случил ли се е наистина онзи сън. Тогава той целува врата й и тя се поддава, обръща глава, за да намери устните му със своите, проследява челюстта му с върховете на пръстите си и го целува с устрем. Езиците им се вплитат трескаво, те се притискат един в друг, с треперещи тела, като две изплашени изгубени жадни деца, жадни да бъдат докосвани, да бъдат прегръщани от някой, който и да е; всеки, който изглежда достатъчно познат, достатъчно безопасен, достатъчно силен да ги спаси. Дишат тежко. Шумно. Напрегнати до скъсване.