И после леко се отпускат.
Спират. Остават в покой.
Преди единият от тях, или и двамата, да избухнат в ридания.
Преди да направят следващата грешка, която после ще трябва да поправят.
За миг остават така, събират мислите си.
После Кабъл намира пръстите й, вплита ги в своите и я повежда към хола.
На масичката за кафе има купчина книги.
Кабъл поглежда към Джейни.
— Ето как — казва той и посочва книгите в очакване на нейната реакция. — Но ти си ги прочела вече, нали?
— Да — отвръща тя. Коленичи до масичката и разглежда заглавията.
— Упражнявах се — продължава Кабъл. — Надявах се.
Сънувах, добавя тя наум, после казва:
— Разкажи ми.
Сяда до нея с две чаши пепси и се извинява:
— Нямам нищо по-силно. Но това не е важно сега. Четох за съзнателните сънища и се научих да сънувам каквото си искам.
Тя се усмихва.
— Да. Аз също.
— Това е добре. — Той говори така сякаш е на бизнес среща. — Ами Клиниката за изследване на съня?
— Уф. Страхотна идея, но не съвсем, така излезе. Още с влизането нечий сън ме засмука веднага след като сестрата отвори вратата на стаята, където щяхме да спим. Трябваше да се махна. — Замълчава за малко. — Беше сънят на господин Абернети. Просто не ми се искаше да знам какво сънува този селяндур.
Кабъл се задавя с пепсито.
— Добро решение. — Става сериозен за миг, умислен. Но после махва с ръка и прогонва мислите си. — Да. Много добро решение.
— Какво?
— Нищо. Значи, първо се опитах да сънувам, че ти казвам определени неща. Но не се получаваше. Прекалено много… — спира за миг и я стрелва косо с поглед: — Прекалено много говорех. Повече отколкото исках. Не можех да го контролирам. — Намества се. — И сметнах, че съм се провалил. Но тогава ми хрумна да напиша думите на лист. Упражнявах се няколко пъти и последните няколко нощи се получи.
— Но не си сънувал мен. Поне не до последния момент.
— Точно така. Защото по-лесно управлявам съня, когато съм сам, а знаех, че ако или когато сънувам близо до теб, ти със сигурност ще участваш.
Джейни затваря очи и си го представя.
— Умно — промърморва тя. Отваря очи. — Наистина умно, Кейб.
— Да разбирам ли, че си прочела написаното? — пита той и леко се изчервява.
— Да.
— Всичко?
Тя го гледа изпитателно.
— Да.
— И?
Тя бави отговора си.
— Не знам какво да кажа. Много съм объркана.
Той хваща ръката й и се обляга на дивана.
— Имам много за обясняване. Ще ме чуеш ли?
Тя си поема дъх и бавно го изпуска. Всички причини да го мрази нахлуват отново в главата й. Защитните й инстинкти се събуждат. Не иска пак да се качва на познатото влакче на ужасите.
— Ами — проговаря накрая, — не мога да си представя, че бих повярвала дори и на една дума. Лъжеш ме от самото начало, Кейб. За всичко. — Гласът й издава болка.
Поглежда встрани.
Издърпва ръката си от неговата.
Изправя се рязко и почти извиква:
— Къде е банята?
— Мамка му — процежда той. — През кухнята, първата врата вдясно.
Намира банята и хлипа тихо над мивката, после издухва носа си и сяда на ръба на ваната, докато отново се стегне. Разбира, че вече е на влакчето, и то на предната седалка.
Когато се връща в хола, го заварва да разговаря по мобилния си телефон с лакти, подпрени на коленете и лице, заровено в шепите си. Приключва разговора с едно лаконично „До утре“ и затваря капачето на телефона.
— Виж — обръща се е глух глас към нея, но без да я гледа. — Има някои неща, които не мога да ти кажа. Все още не. Може би след известно време. Но ще ти отговоря на всеки въпрос, на който не мога в момента. Ако това не ти хареса, чувствай се свободна да ме мразиш вечно. Няма да те притеснявам.
Тя е смутена.
— Добре — изрича бавно. Решава да започне с лесен въпрос. — С кого разговаря преди малко?
Той затваря очи и изсумтява:
— С Шей.
Джейни стои на вратата на хола като пияна. Яростни сълзи бликват от очите й. Но когато отново проговаря, гласът й е мъртвешки спокоен.