— Слава богу?
— Къщата е наистина малка. Стените са тънки. А те са младоженци.
— Аха. Ами родителите ти?
Кабъл се изляга на дивана. Джейни сяда на стол до него.
— Майка ми живее във Флорида. Някъде там. Струва ми се. — Вдига рамене. — Татко ни отгледа, така да се каже. Но мисля, че мен по-скоро брат ми ме отгледа.
Джейни се свива на стола и го наблюдава. Той е далеч. Тя чака.
— Татко беше във Виетнам, в края на войната. Умът му се обърка. — Кабъл я поглежда. — Когато мама си тръгна, той се озлоби. Общо взето, ни смазваше от бой… — Кабъл забива поглед в масата. — Умря. Преди няколко години. Всичко е наред. Преодолял съм го. Край. — Кабъл се изправя и се протяга.
Джейни също става.
— Заведи ме там — моли го тя.
— Какво?
— Покажи ми. Онова място, зад бараката.
Той хапе устни. Колебае се.
— Добре… Всъщност… Не съм бил там от доста време. Беше моето скривалище едно време.
Тя кимва. Взима си палтото. Подхвърля му неговото. Излизат през задната врата.
Заледената трева хрущи под краката им.
Въздухът мирише на сняг.
Когато наближават, Кабъл забавя крачка.
— Ти продължавай — казва той. Спира пред малка градинка, потънала в зимен сън.
Джейни го поглежда. Бои се.
— Добре — съгласява се накрая. И тръгва през тревата, която става по-висока и скрипти по-силно.
Джейни влиза в тъмното и изчезва от погледа на Кабъл. Спира зад бараката и се вглежда в съборетината, докато очите й привикват с тъмнината. Вижда мястото, където се обляга в сънищата му и застава там.
Поглежда наляво.
Чака чудовището.
Но вече знае, че чудовището е умряло заедно с баща му.
Примъква се до ъгъла, за да огледа пътеката, по която то обикновено идва.
Вижда всичко много ярко.
Кабъл излиза от къщата. Блъсва вратата.
Мъжът на стълбите крещи. Следва го.
Юмрукът в лицето на Кабъл.
Газта по корема му.
Огънят и крясъците.
Трансформацията.
И чудовището, което тича към нея, с ножове вместо пръсти, и вие.
Тя започва да губи разсъдък в тъмнината.
Поема си дълбоко дъх.
Нуждае се, отчаяно се нуждае да чуе, че е било само сън.
Той седи на задното стълбище. Безмълвен.
Тя се приближава. Хваща ръката му. Води го вътре.
Къщата е тъмна. Пипнешком търси ключа на лампата и в следващия миг светлината очертава сенките им на стената. Спуска завесите. Взима палтата им и ги мята на столовете в кухнята, докато той стои и я наблюдава.
— Покажи ми — казва тя. Гласът й леко трепери.
— Да ти покажа какво? Струва ми се, че видя всичко. — Смехът му е кух, несигурен. Опитва се да прочете мислите й.
Тя вдига ръка и бавно разкопчава ризата му. Той си поема дъх на пресекулки. Затваря очи за миг. И отново ги отваря.
— Джейни — прошепва.
Ризата му е на пода.
Тя повдига фланелката му. Съвсем малко. Взира се в очите му. В тях има молба. Плъзва пръсти по тялото му. Докосва меката кожа отстрани на кръста му. Усеща как се учестява насеченият му пулс. Прокарва ръце нагоре.
Напипва белезите.
Той си поема накъсано дъх и обръща глава настрани. Сянката на устните му потрепва върху стената. Адамовата му ябълка подскача отдолу.
— О, боже — простенва. Гласът му се пречупва. Трепери.
Тя вдига нагоре фланелката и я съблича през главата му.
Белезите от изгаряне са зърнисти като натрошени фъстъци. Пръснати по корема и гърдите му.
Тя ги докосва.
Проследява ги.
Целува ги.
Той стои. Хлипа. Косата му стърчи от статичното електричество. Миглите му са като скачащи паяци в приглушената светлина. Не може да го понесе.
Навежда се.
Превива се като извадена на светло буболечка.
Защитава се.
Рухва на пода.
— Спри — моли се. — Просто спри.
Тя спира. Подава му блузата.
Той бърше лице в нея.
Облича я отново.
— Искаш ли да си тръгна? — пита тя.