— Там съм до трийсет минути. Спри да плачеш.
Кари я засипва с благодарности, Джейни я отрязва и затваря телефона.
Напъхва се набързо в дрехите си и вади скътаните пари, приготвени да влязат във фонда за колежа. Двайсет долара не стигат.
— По дяволите — изругава. Излиза от стаята и се натъква на майка си. Каква изненада.
— Телефонът ли беше? — Майка й е с подпухнали очи.
— Да… — Джейни се колебае за миг. — Трябва да ида да взема Кари. Тя е в ареста. Случайно… случайно да ти се намират двайсет долара, мамо? Утре ще ти ги върна.
Майката на Джейни я поглежда.
— Разбира се — казва. Отива в стаята си и се връща с двайсетачка. — Няма нужда да ми ги връщаш, миличка.
Ако имаше още час да размишлява над този бърз обмен на информация, Джейни щеше да стигне до заключението, че някои неща са по-странни дори от влизането в хорските сънища.
03:28
Джейни се изкачва по стъпалата на главния вход на полицейското управление и вятърът буквално я издухва през портала. Снегът вали яростно навън. Оглежда се и един полицай й махва с ръка да мине през металния детектор и охраната. Разпознава го. Рабиновиц. Усмихва се с ясното съзнание, че той няма представа коя е.
— Оттук, през вратата. Само в брой или с кредитна карта. Без чекове — рецитира той. Очевидно го е повтарял милиони пъти.
Джейни чува гласовете им още преди да е стигнала до тях. Минава покрай опашка от няколко ядосани сънени родители. Има такива, които се държат по-сърцераздирателно отколкото Кари по телефона. Наднича зад ъгъла и вижда решетките на обща килия.
Чуди се дали е това, което си мисли. Краят на акцията. И вижда Мелинда, придружена от едно ченге и баща си, с размазана от сълзите спирала. Изглежда ужасно. Баща й я грабва гневно за ръката и я извежда навън. Джейни забива поглед в земята, докато мине Мелинда. Мъчно й е за нея.
Познава и следващите трима и става свидетел на унижението им. Накрая, на гишето остава само тя. Брои хиляда долара на плота.
— За кого сте? — излайва пазачът.
— Кари Бранд и Стю… ъ-ъ — включва търсачката в паметта си за фамилията му. — Гарднър.
— Документ за самоличност, моля.
Джейни вади книжката си и я подава на пазача, той я разглежда прекалено внимателно.
За пръв път вдига поглед към нея.
— Нямате осемнайсет.
Стомахът на Джейни се свива на топка.
— След месец ще стана — казва тя.
— Съжалявам, хлапе. Трябва да си на осемнайсет.
— Но… По дяволите.
Пазачът й обръща гръб. Тя продължава да стои там. През главата й минават всички неща, които знае, но не може да разкрие. Въздиша и сяда на столовете да помисли. Заравя лице в шепи. Да пробва ли с Рабиновиц, да види дали той ще й помогне? Не… Капитана каза нито дума на никого. Това не изключва другите ченгета.
— Може ли поне да отида при тях, за да знаят, че съм опитала? — моли се Джейни.
Пазачът се обръща.
— Ти още ли си тук? Добре, може. Две минути.
Джейни се усмихва с благодарност, тръгва към килията.
И ги вижда. Едни седят, други лежат на пейките.
Кари и Стю. Свити на кълбо.
Шей Уилдър и брат й. Изглеждат извън кожата си, пияни, надрусани, напушени, все едно.
Господин Уилдър. Изглежда много прецакан.
И Кейб. Който се е излегнал, сякаш там си живее. А Шей, забелязва Джейни доволно, е възможно най-далеч от Кабъл.
Прехапва устна.
Кари скача към решетките.
— Миличка — прошепва Джейни, — не ми позволяват. Нямам осемнайсет. Обаче мисля по въпроса. Ще измисля нещо, дори да трябва да довлека собствената си майка в районното.
Кари започва да реве:
— О, толкова е ужасно да си заключен тук.
Джейни, чиято способност за съчувствие се изчерпа около минута след иззвъняването на телефона, просто гледа Кари с неприязън.
— Боже, Кари. Млъквай вече. Иначе може и да те зарежа.
— Не! — кънтят пияните гласове на Шей, брат й и Стю. Стю и Кари започват да се карат.
Джейни поглежда скришом към Кабъл, който я наблюдава с тънка усмивчица на лицето. Намигва й, после кимва с още по-невидим жест към господин Уилдър.
Джейни поглежда натам.
Мъжът се свлича от стола.
Пада.
Заспал.