Залива я вълна от адреналин.
— Аз, ъ-ъ, трябва да се връщам при охраната, Кари, но ще те извадя оттук колкото се може по-скоро. Бъди спокойна.
Джейни не рискува да погледне още веднъж към Кейб.
Сяда на столовете най-близо до килията, извън полезрението на пазача отпред. От мястото си вижда само краката на Кабъл, стърчащи от пейката. Кръстосал е глезени. Това й напомня времето преди около две години, когато дънките му бяха твърде къси и той стоеше сам с мазната си коса на спирката.
Чува как Кари спори със Стю, а Шей и брат й крещят да се стегне и да млъкне.
Не вижда само как през тези два часа, в които трае сънят, Кабъл крачи нервно и стиска главата си в шепи. Не вижда как я следи с обезумял поглед, докато тя се строполява безпомощна на една страна на земята и удря лицето си в ръба на количката за кафе.
06:01
Главата й ще се пръсне.
Обляна е в ледена пот.
Лицето й се хлъзга в кръв върху студените плочки.
Опитва се да отвори очи, но зрението й още дълго не се възвръща.
Не може да помръдне тялото си.
От разстояние чува как Кабъл изкрещява името й, вика пазача.
Кари пищи.
За Джейни всичко е черно като нощ.
06:08
Тя е на носилка. Концентрира се. Прави усилие да се събуди. Главата й пулсира.
Изнасят я в коридора на управлението.
— Спрете — казва с прегракнал глас.
Прокашля се и повтаря:
— Спрете.
Двама души в бели престилки я гледат изпитателно. Джейни отваря очи. По-точно само едното. Вижда сенки.
— Вече съм добре — съобщава им тя и се опитва да се изправи. — Просто получавам гърчове от време на време, това е. Добре съм. Нали виждате?
Протяга ръце, за да покаже колко е добре.
И вижда кръвта.
Зениците й се разширяват, докато се бори да възвърне напълно зрението си.
Опипва лицето си. Кръвта капе, тече от веждата върху миглите й.
— О, по дяволите — гневи се тя. — Слушайте, нямате ли просто някакви лепенки?
Парамедиците се споглеждат и после се обръщат към нея.
Тя пробва нова тактика:
— Момчета, нямам осигуровка. Не мога да си го позволя. Моля ви.
Единият се колебае.
— Джейни, нали? Слушай, беше в пълен шок на пода. Вкочанена. В безсъзнание. Ударила си главата си на ръба на ръждясала метална количка за кафе.
Джейни продължава да ги уговаря:
— Била съм си ваксина срещу тетанус. Вижте, имам изпит по математика след… малко и бъдещето ми в колежа зависи от това. Заявявам, че отказвам лечение. Сега ме пуснете да си тръгна оттук.
Парамедиците бавно се отдръпват, за да слезе. Тъкмо премята натежалите си безчувствени крака през ръба на носилката, когато капитан Комиски преминава като вятър през охраната.
— Какво, по дяволите, става тук? — пита тя енергично. — Я виж ти, здравейте, госпожице Ханаган. Идвате или си отивате?
Джейни се оглежда, седнала на носилката, и хваща голямо парче марля, опитвайки се да намери източника на кървенето.
— Всеки момент ще сляза от това нещо — мърмори тя.
Поема си дълбоко дъх.
Скача от ръба.
Приземява се идеално като олимпийска шампионка.
Капитан Комиски я наблюдава развеселена. Подава й ръка.
— Хайде, скъпа, ела — казва тя. — Явно си била заета тази вечер.
Махва с ръка на парамедиците да си ходят, почти ги отнася с жеста си, и те изчезват светкавично.
Джейни се усмихва благодарна и притиска марлята към окото си. Суичърът й е напоен с кървави петна.
Чувства се така, сякаш обувките й са от цимент, а главата й е като балон.
— Обадих се по пътя насам, ситуацията ми е ясна, — казва Капитана, когато парамедиците вече ги няма. — Чудя се дали не трябва да поговорим в моя офис?