— Ще ви спестя безкрайния сън, освен ако наистина не искате да го чуете целия. Но основната част, която беше най-натрапчива и се повтаряше непрекъснато, беше тази:
На яхта сме, в океана е слънчево и красиво. Нещо, което прилича на прекрасен тропически остров, се вижда в далечината и господин Уилдър се е насочил към него. Госпожа Уилдър се пече в предната част на палубата. И после изведнъж става облачно и ветровито, започва буря, блъска лодката много силно като ураган и вятърът…
Спира, затваря очи и е там. В транс.
— Господин Уилдър обезумява, защото всеки път, когато се приближи до брега, огромна вълна ни избутва по-надалеч. Като в един филм с Том Ханкс, в който той е изхвърлен на някакъв остров с любимата си топка за волейбол.
Кейб се смее:
— Мисля, че се казваше „Корабокрушенецът“, Ханаган.
— Да. Все едно. Междувременно, госпожа Уилдър още си седи на палубата и чете, без да забелязва бурята. Странно, нали. Мъжът й я вика да влезе в кабината и да извади спасителните жилетки, но тя не го чува. И тогава яхтата започва да се върти, разбива се в рифа и изхвърчаме във водата. Яхтата е на трески и всичко от кабината е пръснато наоколо и вълните го люлеят.
Госпожа Уилдър се мята и гълта вода, а господин Уилдър плува наоколо и събира някакви предмети. Вижда как жена му се бори и награбва много спасителни жилетки. Поне петнайсетина се носят насам-натам и той успява да хване може би осем или девет от тях. Насочва се към нея… — Джейни затваря очи и преглъща. Гласът й трепери. — И тръгва да я спасява…
Кабъл хапе устни.
Капитанът й предлага да си почине.
Тя махва с ръка, опитва се да не губи концентрация и продължава.
— Плува към нея със спасителните жилетки. Но вместо да я спаси, казва: „Дано да изгниеш в ада, стара кучко.“ И я подминава, и продължава към брега, с всичките тези спасителни жилетки. — Джейни си поема въздух. — Сякаш са най-важното нещо в живота му. И… — Спира. Продължава с променен глас: — И жилетките вече не плават, а се влачат по водата. Потъват. Дърпат го. Надолу. Но той не ги изпуска.
Джейни отваря очи и поглежда тържествуващо Капитана.
— Мисля, че пакетите, които търсите, може да са зашити в жилетките, сър.
Капитанът вече набира телефона, за да се опита да издейства заповед за обиск на яхтата.
Кабъл стои с отворена уста.
Главата на Джейни бумти.
— Имате ли някакъв аспирин? — пита тя шепнешком.
10:30
Джейни и Кабъл сядат на местата си за изпита по математика.
10:55
Джейни е изтощена, солени сълзи тихо се стичат по бузите й. Затваря празна синята тетрадка, изправя се, предава я и излиза от класната стая, докато всички я проследяват с поглед. Кабъл надрасква още един-два отговора, изчаква няколко минути и също предава работата си. Първо я търси на паркинга и след като вижда как снегът засипва бавно колата й, въздъхва успокоен, че не кара в тази буря. Връща се обратно в училище и претърсва стаите.
Намира я най-накрая припаднала на обичайната маса в библиотеката.
Вдига я.
Води я в спешния център.
По пътя звъни на Капитана. Информира я за случилото се, като отбелязва, че моментът не е подходящ Джейни да се мотае из сънищата на случайни пациенти.
Когато пристигат в спешното, веднага ги завеждат в самостоятелна стая. Кабъл се усмихва широко и промърморва:
— Харесвам тази работа.
Джейни е обезводнена. Това е всичко. Правят й интравенозно вливане и Кабъл я води вкъщи. Тя спи дълго. Той също, на дивана.
Тя вини за всичко това соленото море.
Триумф и надежда
16 декември 2005
16:30
Кабъл и Джейни седят в офиса на Капитана.
Капитанът влиза.
Затваря вратата.
Сяда зад бюрото и отпива глътка кафе. Кръстосва крака. Обляга се на стола и поглежда към двамата тийнейджъри.
— Успяхме — казва с лека усмивка, а после се разсмива, сякаш е спечелила лотарията.
И побутва хартиен плик към Джейни.
Вътре има:
Договор.
Предложение за стипендия.
Заплата.
— Прочети го. И кажи дали те интересува — нарежда Капитана.