— Ето. На бас, че ще ти стане. Взех я от Мелинда. Тя ще припадне, като те види облечена в нея. Имам и обувки. — Кари се подсмихва дяволито.
— Но аз дори не съм си измила косата.
— Изглеждаш добре, Джейни — намесва се Стю. — Хайде. Не ме карай да седя с тълпа кухи петнайсетгодишни момиченца цяла нощ. Съжали се над стария човек.
Джейни глуповато се усмихва. Кари перва Стю през ръката.
Джейни отваря външната врата, взема роклята и десет минути по-късно е пред входа на Кари.
21:12.
Джейни пие трета чаша пунш, докато Стю и Кари танцуват за хиляден път. Седи на една маса, сама.
21:18
Десетокласник, когото Джейни познава само като „Зубъра“, я кани на танц.
Оглежда го набързо.
— Защо не, мамка му — казва си.
Тя е с една глава по-висока от него. Той се гушва в нея и я хваща за задника. Джейни го отблъсква със сумтене, намира Кари, съобщава й, че има превоз до вкъщи и се изнася.
Кари й махва с ръка, блажено потънала в прегръдката на Стю.
Джейни се засилва към задната врата на физкултурния салон, отваря я със замах и гъст облак дим я блъсва в лицето. Ясно, попаднала е на сборището на варварите. Никога нямаше да се сети, че са там.
— Уф! — изпъшква някой от другата страна на летящата врата. Тя продължава напред с едно „извинявай“, предназначено за ударения, който и да е той.
След километър и нещо с токчетата на Кари краката я болят непоносимо. Сваля обувките и тръгва боса по затревените градинки пред къщите, които, преди да ги доближи, са красиви, а после изникват пред нея в цялата си грозота. Тревата е влажна и мокра от росата, а моравите стават все по-занемарени. Краката й премръзват.
Някой безшумно изниква от едната й страна, толкова тихо, че не го забелязва, докато не се изравни с нея. Носи скейтборд под мишница. Появяват се и втори, и трети, пускат дъските на земята, отблъскват се с крак и плавно обикалят наоколо.
— Божичко! — възкликва тя, внезапно обкръжена. — Да изплашите до смърт само момиче през нощта, не ви ли е срам?
Кабъл Стръмхелър вдига рамене. Другите двама продължават напред.
— Дълга разходка — казва Кабъл. — Ти, ъ-ъ — прокашля се, — добре ли си?
— Добре съм — отвръща тя. — А ти?
Не помни някога да го е чувала да си отваря устата.
— Качвай се. — Пуска дъската на земята и дръпва обувките от ръката на Джейни. — Ще си нарежеш стъпалата до кръв. Тук навсякъде има разни стъкла и други боклуци.
Джейни гледа скейта, после него. Носи плетена шапка с дупка.
— Не знам как да пазя равновесие.
Лицето му се разтяга в полуусмивка. Напъхва една дълга черна къдрица под плетената си шапка.
— Просто стой права. Наведи се малко. Балансирай. Аз ще те бутам.
Тя мига невярваща. Стъпва на дъската.
Странно, много странно.
Това не може да е истина.
По пътя мълчат.
Момчетата се придвижват с тях, като ту избързват, ту се връщат назад, докато на ъгъла, при къщата на Джейни, се откъсват и продължават напред. Кабъл я бута до първото стъпало на верандата, така че да се приземи по-лесно. Слага обувките й пред нея, вдига дъската, кимва с глава и настига приятелите си.
— Благодаря, Кабъл — казва Джейни, но той вече е изчезнал. — Това беше мило — добавя тя към тъмнината.
Още дълго време двамата ще се държат сякаш не се познават и сякаш нищо не се е случило.
Става сериозно
1 февруари 2005
Джейни е на седемнайсет.
Момче на име Джак Томлинсън заспива в час по английски. От отсрещния ъгъл на стаята Джейни наблюдава как главата му клюма. Тя започва да се поти, макар вътре да е студено. Часът е 11:41. Седем минути остават до звънеца за обедна почивка. Прекалено много са.
Тя става, събира учебниците си и се отправя към вратата.
— Лошо ми е — казва на учителката, която клати глава с разбиране. Мелинда Джефърс я дебне от редицата в дъното. Джейни излиза и затваря след себе си. В коридора за миг се обляга на хладните плочки на стената, поема дълбоко въздух и тръгва към момичешките тоалетни, където се пъха в една от кабинките.
Там никой не спи.
Ретроспекция, 9 януари 1998