— Да, наистина — каза господин Перес, мислейки, че разбира. — Значи, ако искам да проверя за себе си клиничните данни или каквото и да е друго за избраното сърце…
— О, не — възрази доктор Вияроха с усмивка. — Не е за това! Но преди присаждането, естествено, трябва да размразим и подготвим избраното от вас сърце. А това наистина изисква време…
Странно
Луиса изкрещя, изкрещя много силно, крещя дълго и трябваше да й предпишат силни дози успокоително; нервната й криза продължи повече от два месеца.
После тя отказа да го гледа, заяви, че не иска дори да го види, и помоли съпруга си, в името на всички светци, да я освободи от онова. Мъжът й отиде при доктора и двамата дълго обсъждаха какво може да се направи. После, като се върна вкъщи, на него му идеше да си заблъска главата в стената и помоли бога да му обясни защо бе позволил това, защо, защо, защо…
Докторът им бе говорил за странни неща, за наследствените деформации, за гените, за успокоителните и лекарствата, за атомната радиация, за химикалите, които се добавяха към храните, за голямото замърсяване на околната среда. Но те не разбираха нищо. Луиса се примоли на доктора да настани детето някъде, но докторът обясни, че в такива санаториуми приемат само бавноразвиващи се деца, а нейният син не е бавно-развиващ се, само уродлив. Освен това е още много малък, съвсем малък, добави той.
стаята ми е боядисана в съвсем бледосиньо и има един прозорец с решетка който гледа към градината и оттам влиза светлина но не влиза въздух защото е винаги затворен а аз не мога да го отворя и шумът отвън не стига до мен а моите викове също не се чуват навън и дърветата в градината скриват малко гледката към улицата а аз бих искал да изляза и да видя какво има отвъд дърветата и улицата. Един ден когато мама дойде да ми донесе храната аз използувах момента докато оставяше чиниите на пода и избягах от стаята а тя взе да вика и да ме гони но аз тичах по-бързо от нея и излязох от къщата. Излязох в градината и видях отблизо дърветата и растенията и тревата и всичко което ме заобикаляше и вдишвах въздух който никога преди това не бях дишал и зърнах хората от другата страна на оградата и поисках да отида при тях но мама ме догони и ме сграбчи и ме качи в стаята и ме наби за първи път много силно а аз виках виках много но тя не ми обърна внимание и отново ме би и ми отне храната и ме остави затворен в стаята а когато навън стана тъмно дойде татко с доста странно изражение на лицето и ме би би ме много толкова много че от лицето ми рукна гъста и топла червена течност и тогава аз намазах ръцете си с тази течност защото ме болеше лицето и удрях по стените с ръце а там останаха няколко тъмни петна и аз продължих да викам. А татко ме би още и ми каза никога повече да не бягам и продължи да ме бие а когато се измори си отиде от стаята и аз продължих да мажа с червено стените и виках цяла нощ виках. А татко дойде след това и ме би и мама каза стига вече но той продължи да ме бие и после ме остави на тъмно а аз се изплаших много и закрещях още повече. После пак избягах няколко пъти а татко ме биеше винаги докато от лицето ми шурнеше червена течност и тогава аз мажех ръцете си с течността и удрях по стените и синият цвят се изпъстряше с червени петна и мама казваше стига вече но татко казваше дано умре веднъж завинаги а аз продължавах да викам и от очите ми бликаше прозрачна течност и се смесваше с червената която бликаше от лицето ми
В началото бе само парче месо, но то растеше и придобиваше определена форма, което бе още по-лошо. Защото от самото начало се знаеше, че никога няма да бъде нормален човек, не, никога няма да стане такъв. Луиса не го изведе нито веднъж на улицата, не се осмели, защото знаеше, че всички хора ще го гледат с ужас, ще се отдръпват от нея и ще се питат как е могла да роди такова нещо. Знаеше, че то никога няма да може да живее като нормално дете, никога няма да може да излезе на улицата, нито да говори с някого, нито да ходи на училище, дори няма да може да види какво има отвъд четирите стени на къщата им. „О, боже, защо не умря в утробата ми, защо всичко не свърши още преди да се беше родило!“ Приятелите им ги навестяваха от време на време, казваха им „съжалявам“, а после искаха да го видят. Луиса отказваше, но те толкова настояваха, че накрая тя отстъпваше. А те със странно изражение на лицето гледаха парчето месо, после вдигаха поглед и шепнеха: „Боже мой, какво нещастие, какво ужасно нещастие!“
Съпругът й обиколи всички санаториуми в района, чукаше от врата на врата във всички центрове, където настаняваха изоставащи и трудни деца или деца с проблеми в развитието си. Но навсякъде получаваше един и същи отговор: „Съжаляваме, господине, разбираме вашите доводи, но не можем да направим нищо.“ „Не можем да го държим повече при нас — молеше се той. — Нима не разбирате! Ние също имаме право да живеем!“ „Да, да, разбираме ви, но не можем да направим нищо.“ „Какво искате тогава? Да сложим край на живота му ли!“ „О, не, не, дори не се опитвайте, това би било убийство!“