не ми харесва човекът с черното тяло няма крака а една черна тръба от която излизат ходилата му гледа ме сякаш съм рядко животно и ми говори по странен начин като ми показва от някакви книги неща които не разбирам нито харесвам и затова аз късам страниците им късам ги а той се ядосва и казва че не трябва да правя така и тогава аз започвам да викам а той си отива. Мама също иска да науча нещата от грозните книги но аз не искам и затова ги късам но тя носи други а аз късам и тях и татко се ядосва и ме бие непрекъснато ме бие а аз викам и мажа с червено стените. Вчера използувах момента когато човекът с черното тяло остави по невнимание вратата отворена и се изплъзнах през нея и слязох на долния етаж защото исках да намеря онова което мама нарича огледало и в което можеш да се огледаш и да разбереш хубав ли си или си грозен. Намерих го и го занесох горе и никой не разбра че съм излизал от стаята а аз го скрих щастлив под леглото и изчаках а мама дойде и като видя че вратата е отворена а аз съм вътре каза че съм добър защото не съм избягал въпреки че съм можел да го направя и ме целуна ЦЕЛУНА МЕ и аз се почувствувах много щастлив много щастлив много щастлив и извиках от щастие а на мама й хареса много моят вик и се засмя а аз за първи път я видях да се смее. Щом тя излезе извадих огледалото изпод леглото и се огледах в него и тогава цялото ми щастие си отиде и разбрах че нещата не са така както си бях мислил и си казах о не ти не си хубав като татко и като мама и като всички останали оттатък градината нито дори като човека с черното тяло и ми стана тъжно и се изплаших и се ядосах и ударих огледалото веднъж и още веднъж а огледалото се счупи и аз усетих болка в ръката си. Продължих да удрям и видях че от ръката ми също шурти червена течност и си помислих за татко когато ме бие извиках извиках силно а тогава дойде мама и ми каза о недей за бога и взе огледалото което бе строшено на парчета и сега вече не беше доволна нито се смееше а ми каза че не трябва да правя това че не трябва да го правя никога никога никога и донесе бели парцали и уви ръката ми след като я поръси с нещо но после аз разкъсах парцалите и оставих червената течност да тече и ми стана тъжно много тъжно. Исках да кажа на мама че съм тъжен защото не съм хубав като нея а съм грозен грозен грозен но не можех не мога да говоря и затова заплаках а прозрачната течност се смеси с червената течност от ръката ми и мазах стените отново и отново и отново
Луиса разказа на съпруга си за случката с огледалото, а той отговори, че трябва да сложи веднъж завинаги край на това положение. Извика психиатър и го помоли да прегледа сина му. Психиатърът дойде и като видя детето, направи странен жест, но го прегледа. Каза, че момчето изобщо не е психически болно и не се забелязва никакво умствено изоставане или отклонение. И въпреки това трябваше да се съгласи, че е различно.
„Разбира се, в случая могат да се намесят много фактори — каза той. — Винаги го държите затворено тук, нали?“ — попита. „Да, разбира се!“ „А защо не опитате да го изведете някой път на улицата?“ „Луд ли сте, докторе?“ „Да, ясно, разбирам ви, но би трябвало да помислите малко и за него. Тялото му е деформирано, съгласен съм, но не деформирайте и психиката му.“ „Може би искате да тръгнем по света и да излагаме на показ нещастието си.“ „Знам, че ще ви бъде трудно, но трябва да го направите. Не можете да го държите все затворено между тези четири стени.“
Бащата отказа. Не, не мислеше да го прави, не искаше да го прави. Единственото, което желаеше, бе да освидетелстват момчето, за да може да го настани в санаториум за ненормални, уродливи и трудни деца, каквото беше и то. Докторът отрицателно поклати глава: това бе невъзможно. Защо? Детето съвсем не беше изоставащо. По света имаше много други уродливи деца, но техните родители не се опитваха да избегнат отговорността и да ги затварят. „Но това не е уродливост — възпротиви се бащата, — това е…“ Не знаеше как да се изрази. „Чудовищност“, помисли си докторът, навеждайки глава. Разбираше проблема им, без да може да направи нещо. Заяви, че дори да платят баснословни суми, което не беше във възможностите им, пак няма да приемат детето в никакъв санаториум, защото не съществува причина за това.